20.12.2004 г.
17:06 часа
Здрач.
Снегът е посипал земята като пудра-захар сладкиш. Хрупкаво и вкусно. Тревата се е скрила, дърветата стърчат като клечки за зъби, кучетата се гонят между тях и със звънкия си лай карат въздуха да вибрира, като в камбана; като в похлупак.
Здрач.
Толкова е рано още – нощта да дойде, да посипе с мрак града.
Толкова е рано, а толкова далече е денят.
Ели гледа Витоша през прозореца. Вдишва и издишва парещия студ. И този ден си е отишъл – без следа и без надежда за още и за друго. Само някъде в библиотеката й дремят няколко нови книги, които обещават удоволствие – докато бъдат четени; докато дават знание за... черните дупки, дхармата и новата българска литература. “Черни дупки и бебета Вселени и други есета”; “Дхармата и бродягата”; “Ваяния”; “Литературата в междувековието”… Панаирът на книгата… и той си отиде.
Студът нахлува през прозореца, изпълва дробовете и стаята; напълва капилярите с лед...
Здрачът се превръща в черен сняг, а после в плътен мрак. Ели се подпира на прозореца, за да не падне. Опиянението от хипервентилацията преминава, съзнанието й е чисто, като скреж. А мисълта й е като стрела от лава - да чете, да пише, да открие другото… А “Друго” има ли? Не свърши ли животът вече? Или още всичко предстои…
17:17 часа
Здрачът е тъмносин, като мрак; като нощ. Но нощта е още далеч.
Ружа протяга ръка към завесата и рязко я дръпва. Огледалото на прозореца ослепява. Затваря очи. Стаята е тиха и топла и празна... чува се само тихото жужене на компютъра. Ружа сяда върху одеалото, бавно върти главата си; после раменете, ръцете, таза, коленете; раздвижва всички мускули и стави. После започва да прави комплекса от упражнения, които някога бе усвоила в курса по каланетика. Музиката й липсва, но се опитва да си я представи; почти я чува – смесена с шума на кръвта в главата си; тялото й бързо влиза в ритъма на все по-увеличаващото се физическо натоварване и бавно се освобождава от стреса, който, кой знае защо все по-навътре в душата навлиза; все повече клетки поглъща; все повече мисли; все повече… стига.
17:40 часа
Ана лежи увита в новото бяло-бежово одеало и гледа новия си телевизор. Сменя каналите един след друг и се опитва да се изтръгне от дрямката. Тъмно е. Дори не е забелязала кога слънцето е изчезнало зад дървото на съседите; дори не е забелязала здрача и синкавия мрак, наситен със светлините на уличните лампи. Стаята е обвита в цветосенките на телевизора. Някъде далеч звъни телефон. Вратата на съседната стая изскърцва и се затваря. Гласът на Димитър се смесва с рекламата. Сумракът се сгъстява; студът отдавна е отстъпил пред топлото дихание на радиатора. Денят си е отишъл.
17:47 часа
Гласът на Ели звъни в слушалката бодряшки-оптимистично. Димитър и за миг не вярва на този звън. Изобщо на нищо не вярва. Само слуша думите – кой знае защо заблудили се по жицата; кой знае защо захвърлени към него. Спасителен пояс ли са? Или той пак е поясът… “Направих всичко, което трябваше да се направи… свободна съм… ще дойда скоро… ще ти разказвам за толкова неща…” Гласът заглъхва… Удавник, пояс, сал?
Димитър знае, че за нея той е салът, но знае и това, че без нея е удавник…
17:54 часа
Вероника гледа сина си – забързан слага шапката си; целува бузата й; затваря врата. “Ще се върна преди десет, но не ме чакай”… Казва го, макар да знае, че ще го чака… Усмихва се; надява се…
Надява ли се?
Сама е. Дори шума от стъпките му е попил между стените на стълбището; дори шума от двигателя и гумите… Слага ръка на корема си, туморът все по-плътно я изпълва. Но някак, почти като заклинание – когато ръката й го топли, не я боли… по-малко я боли… по-поносимо…
Мълчи. На никого не казва. Усмихва се… До Коледа остават само пет дни…
18:03 часа
Никола паркира колата, с премръзнали пръсти заключва волана, после вратата. Студът щипе очите му, челото му; пронизва го. Бърза. Влиза в заведението, оглежда се. Рафи го чака. Дори не се усмихва – само маха с ръка. Не се здрависват. Сяда. Сервитьорката усмихната носи менюто. Бира, панирани кашкавалени късчета, пилешки крилца… Двамата мълчат… Отпиват малки глътки, преглъщат малки хапки…
- Ели ще си дойде в сряда вечерта… имала дело следобед, някакво ново…
- Е, тя поне ще си дойде…
Никола млъква, като ударен с юмрук по лицето.
- Обаждах се на Ружа… да се разберем за празниците… да ги празнуваме с децата…
И Рафи млъква. Не знае как да продължи, дали да продължи; с какво да продължи… Би искал – отново да говори за Ружа и за Ружа и за Ружа… Знае, че не бива – не защото е омръзнал с тези разговори на Никола (макар да знае, че му е омръзнал); не защото се страхува, че ще изглежда хленчещ в чуждите очи (макар да би било така)… защото се страхува, че изглежда хленчещ в своите очи; защото знае, че трябва да забрави и да върви нататък… защото знае, че не може; още не… Защото още толкова е рано…
18:19 часа
Ели гледа монитора. Курсорът мига в края на изречението. Гръбнакът я боли; вратът й е скован. Мислите уморено бродят в онова скрито Никъде, където не може да ги следва, не може да ги хване, да ги върже, да ги сложи в мрежата на белия лист.
Мракът е плътен – с нож да го режеш. Само жълтите лампи на моста в подножието на Витоша мигат – като присмехулни светулки.
Толкова е рано - файл за промяната - ХХХ...
Толкова е рано - файл за промяната - ХХХ...
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. zaw12929
12. getmans1
13. stela50
14. bosia
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
2. Арт платформа gabriell-e-lit
3. Списание "Картини с думи и багри"
4. "Миналото в мен", документална повест от Габриела Цанева, ISBN 978-954-304-369-9, издател "Литернет"
5. "Шофьори", новела от Габриела Цанева, ISBN 978-954-304-340-8, издател "Литернет"
6. Блог на Надежда Цанева
7. Блог на в-к "Литературно земеделско знаме"
8. Блог на в-к "Литературно земеделско знаме" в blogspot.com