Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.04.2008 00:12 - Толкова е рано - файл за промяната - LІХ
Автор: gabrielle Категория: Изкуство   
Прочетен: 624 Коментари: 0 Гласове:
0



20.12.2004 г.

17:06 часа

Здрач.

Снегът е посипал земята като пудра-захар сладкиш. Хрупкаво и вкусно. Тревата се е скрила, дърветата стърчат като клечки за зъби, кучетата се гонят между тях и със звънкия си лай карат въздуха да вибрира, като в камбана; като в похлупак.

Здрач.

Толкова е рано още – нощта да дойде, да посипе с мрак града.

Толкова е рано, а толкова далече е денят.

Ели гледа Витоша през прозореца. Вдишва и издишва парещия студ. И този ден си е отишъл – без следа и без надежда за още и за друго. Само някъде в библиотеката й дремят няколко нови книги, които обещават удоволствие – докато бъдат четени; докато дават знание за... черните дупки, дхармата и новата българска литература. “Черни дупки и бебета Вселени и други есета”; “Дхармата и бродягата”; “Ваяния”; “Литературата в междувековието”… Панаирът на книгата… и той си отиде.

Студът нахлува през прозореца, изпълва дробовете и стаята; напълва капилярите с лед...

Здрачът се превръща в черен сняг, а после в плътен мрак. Ели се подпира на прозореца, за да не падне. Опиянението от хипервентилацията преминава, съзнанието й е чисто, като скреж. А мисълта й е като стрела от лава - да чете, да пише, да открие другото… А “Друго” има ли? Не свърши ли животът вече? Или още всичко предстои…

17:17 часа

Здрачът е тъмносин, като мрак; като нощ. Но нощта е още далеч.

Ружа протяга ръка към завесата и рязко я дръпва. Огледалото на прозореца ослепява. Затваря очи. Стаята е тиха и топла и празна... чува се само тихото жужене на компютъра. Ружа сяда върху одеалото, бавно върти главата си; после раменете, ръцете, таза, коленете; раздвижва всички мускули и стави. После започва да прави комплекса от упражнения, които някога бе усвоила в курса по каланетика. Музиката й липсва, но се опитва да си я представи; почти я чува – смесена с шума на кръвта в главата си; тялото й бързо влиза в ритъма на все по-увеличаващото се физическо натоварване и бавно се освобождава от стреса, който, кой знае защо все по-навътре в душата навлиза; все повече клетки поглъща; все повече мисли; все повече… стига.

17:40 часа

Ана лежи увита в новото бяло-бежово одеало и гледа новия си телевизор. Сменя каналите един след друг и се опитва да се изтръгне от дрямката. Тъмно е. Дори не е забелязала кога слънцето е изчезнало зад дървото на съседите; дори не е забелязала здрача и синкавия мрак, наситен със светлините на уличните лампи. Стаята е обвита в цветосенките на телевизора. Някъде далеч звъни телефон. Вратата на съседната стая изскърцва и се затваря. Гласът на Димитър се смесва с рекламата. Сумракът се сгъстява; студът отдавна е отстъпил пред топлото дихание на радиатора. Денят си е отишъл.

17:47 часа

Гласът на Ели звъни в слушалката бодряшки-оптимистично. Димитър и за миг не вярва на този звън. Изобщо на нищо не вярва. Само слуша думите – кой знае защо заблудили се по жицата; кой знае защо захвърлени към него. Спасителен пояс ли са? Или той пак е поясът… “Направих всичко, което трябваше да се направи… свободна съм… ще дойда скоро… ще ти разказвам за толкова неща…” Гласът заглъхва… Удавник, пояс, сал?

Димитър знае, че за нея той е салът, но знае и това, че без нея е удавник…

17:54 часа

Вероника гледа сина си – забързан слага шапката си; целува бузата й; затваря врата. “Ще се върна преди десет, но не ме чакай”… Казва го, макар да знае, че ще го чака… Усмихва се; надява се…

Надява ли се?

Сама е. Дори шума от стъпките му е попил между стените на стълбището; дори шума от двигателя и гумите… Слага ръка на корема си, туморът все по-плътно я изпълва. Но някак, почти като заклинание – когато ръката й го топли, не я боли… по-малко я боли… по-поносимо…

Мълчи. На никого не казва. Усмихва се… До Коледа остават само пет дни…

18:03 часа

Никола паркира колата, с премръзнали пръсти заключва волана, после вратата. Студът щипе очите му, челото му; пронизва го. Бърза. Влиза в заведението, оглежда се. Рафи го чака. Дори не се усмихва – само маха с ръка. Не се здрависват. Сяда. Сервитьорката усмихната носи менюто. Бира, панирани кашкавалени късчета, пилешки крилца… Двамата мълчат… Отпиват малки глътки, преглъщат малки хапки…

- Ели ще си дойде в сряда вечерта… имала дело следобед, някакво ново…

- Е, тя поне ще си дойде…

Никола млъква, като ударен с юмрук по лицето.

- Обаждах се на Ружа… да се разберем за празниците… да ги празнуваме с децата…

И Рафи млъква. Не знае как да продължи, дали да продължи; с какво да продължи… Би искал – отново да говори за Ружа и за Ружа и за Ружа… Знае, че не бива – не защото е омръзнал с тези разговори на Никола (макар да знае, че му е омръзнал); не защото се страхува, че ще изглежда хленчещ в чуждите очи (макар да би било така)… защото се страхува, че изглежда хленчещ в своите очи; защото знае, че трябва да забрави и да върви нататък… защото знае, че не може; още не… Защото още толкова е рано…

18:19 часа

Ели гледа монитора. Курсорът мига в края на изречението. Гръбнакът я боли; вратът й е скован. Мислите уморено бродят в онова скрито Никъде, където не може да ги следва, не може да ги хване, да ги върже, да ги сложи в мрежата на белия лист.

Мракът е плътен – с нож да го режеш. Само жълтите лампи на моста в подножието на Витоша мигат – като присмехулни светулки.



Тагове:   файл,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gabrielle
Категория: Изкуство
Прочетен: 948632
Постинги: 543
Коментари: 271
Гласове: 1954
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031