Падат тежко, уморените капки
целуват прахта
и изригват – дъга
Къде отиват уморените капки?

Ръцете тежат върху клавиатурата,
мислите ближат брега на черепа,
някъде се търкалят гръмотевици,
някъде, много далеч, тичаш към мен.

Там, петите ти, копринени, разкъсват пръстта.
Разранената пръст плаче – като роса,
и целува пръстите ти, и целува коленете ти,
падаш – росата мокри лицето ти…

Ще се изправиш ли? Ще продължиш ли –
да щурмуваш живота ми,
да късаш цветята и детелините,
да връзваш дъга след дъжда

и да ми подаряваш облаци,
с които да стигна Луната…

Там, на Луната си,
викаш ме –
очертанията на тялото ти
са лунни пътеки…

Уморените мисли падат –
като дъжда,
уморените мисли са тежки –
как с тях да преда
прежда
за облаци,
как с тях да бродирам
лунни пътеки?

Тихо заспивам –
уморен атом
от дъждовна капка съм.
Някъде в паметта на протона
ми дреме споменът за дъжд и сълза…