разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано, файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

02.07.2007 19:21 - Толкова е рано, файл за промяната - ХІ

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 420 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 08.07.2007 23:05

06.07.2004 г. 11:48 часа „Жегата настъпва. Лято – време за почивка, а работата не свършва. Вчера ходих в съда, правих справки; днес ще пиша въззивна жалба по наказателното дело на г-жа Тошкова. Получих хонорара си от земеделците. Продължавам да пиша статии на юридическа тематика за “Земеделско знаме”, които подписвам като “адвокат”. Клавишите мамят пръстите ми, а трябва да оставя писането, за да прочета докрай проекта за второ четене на законопроекта за политическите партии.” 13:20 часа Ели бърза по стръмната уличка „Париж”, прегърбена под чантата-сак, с която никога не се разделя, натъпкана с книги, джобове с дела и какво ли още не. Някъде сред всичката хартия се е сгушил свитъка с проекто-закона за политическите партии. Когато стига до масивната сграда на Операта, пред която се извисява паметникът на Александър Стамболийски, сърцето й вече бие в гърлото, а краката й са омекнали от умора и от онова усещане за „дежа вю”, което винаги я връхлита, когато идва насам. Разтърсва глава с онзи жест, останал от детството й, с който някога бе изхвърляла плитките си на гърба и почти физически изтрива спомена за първото си идване в централата на БЗНС, когато в сака-чанта носеше само ръкописа на „Миналото в мен”. Бързо изкачва стълбището до втория етаж и влиза в приемната. Все усмихнати, познати лица я посрещат… Последен й подава ръка Искър Шуманов… Истински класически момент за пиеса, филм, роман… Или просто спомен. За един друг ден, преди 13-14 години, когато трудно бе изкачила едно друго стълбище... в сградата на “Дондуков” №39. ... Тогава дълго бе чакала в чакалнята пред редакцията на вестник „Народно земеделско знаме”. Бе стояла и чакала, защото бе искала да намери място под слънцето за първата си книга, за “Миналото в мен”. Тогава... Искър Шуманов я бе приел и бе приел да публикува във вестника откъси от книгата... По-късно я бе поканил да сътрудничи и бе издал първата й журналистическа карта. Днес отново стискат ръцете си – тя, все същата; той, посивял от годините. - Време е да издадем отново „Миналото в мен” – казва й старият емигрант и я поглежда с всичката светлина на очите си. – Не съм забравил как се запознахме, а „Миналото в мен” е много стойностна книга и е много ценена в нашите среди. Доколкото знам, тиражът на първото издание отдавна е изчерпан. Двамата са далеч от общия глъч. Ели слуша думите на стария земеделец, сърцето й не бие; мигът е спрял. Оценката. Признанието. Не е това – тя толкова пъти е слушала добри думи за първата си книга, че не очаква да чуе друго. Първата книга, в която някой разказа за горяните в България, за хората, които не „случайно” са били в комунистическите затвори и лагери, които не „случайно” са били убивани, не „случайно” са били осъждани, разстрелвани. Ели гледа грейналото лице на събеседника си, човекът, когото в земеделските среди възприемат като жива легенда, и е щастлива, че той помни първата им среща. 21:45 часа Вятърът се промъква през зелените декоративни храсти и под притъмнелите чадъри обхваща телата с хладните си пръсти и роши русите коси на Ружа. Очите й искрят със зелени светлини и гладките й бели бузи -като листенца на ружи, се усмихват, докато разказва как предишния ден се е возила на мотор “Кавазаки”, взет назаем от едно махленско хлапе. Свободата й пулсира, разстила се край нея и се простира към събеседниците й – почти осезаема, почти заразна, почти… с ръце да я хванеш, да я направиш своя, без да смееш да я откраднеш. Свободата… отново да се върнеш към същността си, да загърбиш цял един живот, подчинен на случайности или условности, в който си изпълнил дълга към обществото, към семейството, към децата и към всеки, който е изисквал изпълнението на някакъв дълг… и най-после започваш да се връщаш към себе си, към личността, която си бил, или която си искал да бъдеш, или която най-после се е пробудила. Нощта напредва. Щурците тихо свирят вечната си песен. Никола се опитва да улови погледа на Ели, а тя разбърква със сламка пяната в чашата на кафе-фрапето си и потръпва при всяко докосване на вятъра. От съседната маса се чува смеха на група тийнейджъри, които също смучат фрапе. Тъгата на Рафи, която цяла вечер се бе опитвал да крие със закачки изригва изпод усмивката му. - Обичаш ли ме? - пита и се дави в зеленото море, което плиска от погледа на Ружа. - А ти как мислиш? - Обичала ли си ме някога... Въпросът е към нищото. Или към вятъра и звездите. Поне Ели и Ник гледат някъде там, към звездите. А Ружа се усмихва – бяла като бяла ружа и не казва нищо. Очите й блестят, като зелени прожектори светят. И някак неусетно мигът минава, идва друг, смехът й се разнася – над масата, под чадърите. Рафи става все по-мрачен. Но някак мракът му е рехав; готов е отново да го замени с приятелска закачка, или с разговор за друго. Но другото май пак е същото. - Какъв наивник си ти, Ники... обичаш я и си щастлив, а някой ден, когато я попиташ „обичаш ли ме?”, тя няма да ти отговори... Никола и Ели окаменяват. Не знаят случва ли се, или не. Не знаят - дали наистина въпросите са зададени; дали чакат отговор. Не знаят отговорът-камък даден ли е; хвърлен ли е... или всичко е шега... като разказът за разходката с мотора „Кавазаки”... но той не е шега. Ружа бе осъществила детската си мечта да кара 500 кубиков мотор. Всичко тази вечер звучи тъжно и истински. Вятърът почти нагнетява свободата. Да питаш и да отговаряш. Ели дори не смее да се запитам дали би могла да отговоря така. Никола дори не може да се запита дали би могъл да попита – дори на шега. Щурците продължават да свирят вечната си песен. Ружа е изпила кафе-фрапето си и става. И Ели става. Клоните на опитомените палми се вплитат в косите им – черни и руси. Не се гледат, просто тръгват заедно по осветената улица... Толкова тихо е. Само стъпките скърцат по асфалта... - Знаеш ли, аз скочих... – думите на Ружа остават във въздуха – почти може да се види как го набръчкват – като камък хвърлен във вода. - Знам... – Ели не може да накара друг звук да излезе от гърлото й, но не е нужно. - Не ти говоря за въжето... говоря ти за целия живот... И двете знаят – за скока с ластично въже от Търновския мост... и за онзи, другият скок... към свободата. Не знаех, че пътеката наистина е светла. Не знаех, колко лесно по нея се върви. Не знаех, колко хубаво е да си идеш – когато съзнанието ти лети. Не знаех, колко лесно е да се завърнеш – когато има при кого. Не исках да започвам отначало. На ластично въже завързана висях. Към бездната издигнах се, или във висините спрях? Сега все мисля за разходката по светлата пътека към звездите. Завърнах ли се към началото? Или направих к р ъ г о в р а т… Никола и Рафи вървят, огрени от светлината на уличните лампи. Дори щурците са млъкнали. Дори стъпките са заглъхнали.

Нагоре

Тагове: файл,