Нощта е плътна -
мрак и кадифе от безнадеждност
и безпътност, които се просмукват
надълбоко, бълбукат
някъде в гъргорещото гърло, а после става тихо и само  ехото от
липсващите удари  на кръвта в китката ти ме удря като плесница.   Да можех да сложа плащеницата на покаянието, на страданието, на угризенията... Да можех да пусна плъховете на скръбта да изгризат онова, което остана и не остана в кухата кутия на ребрата ми...   Там само гръдната ми кост стърчи като копие, на което искам да увисна - разкъсано знаме от последната битка. Тя винаги е изгубена -
нали затова е последна?!... Кадифе от мъртви победи, меко, като разложена плът
дреме и ме повива -
аз -
още една изгубена кауза. Кадифе -
като ръката ти -
изгубена ласка.   Не можеш да останеш при мен, знам, времето ни изтече.
  Губя ритъма на дъха ти, потта потече като сълза... Не можеш да останеш с мен - не го искам.   Остани в мен - влез в бойното поле на тялото ми, притаи се зад хълма на някоя кост, завий се с бялата пяна на дроба ми... Опитай се да заспиш, да се стоплиш
със сънищата ми за теб и за мен... Онези, от времето, когато скитахме боси по парещото лице на поезията, от времето, когато с трясък отвори пред краката ми бездната на света и ме блъсна в нея. Имах само спасителното въже на сигурността ти,
че ще успея,
ще оцелея... Не паднах. Още летя - някъде между измеренията; още чакам сблъсъка с реалността на битието. Държиш ме -  с паяжинната нишка, която изплете за мен - онази, която ме държи за звездите.   Остани в мен. Реалността не ни е нужна. Всичко е в нас,  вътре в нас.   Отдавна сме чужди на тази Вселена. Чувам ехото на пулса ти, бълбука като извор и капе по напуканите ми устни.   Суха е пустинята на небитието,
мека и плътна,
пареща,
галеща -
кадифе.