09.11.2004 г.

00:46 часа

„Полунощ е, а нощта като че ли вече е минала

и утрото сляпо ни гледа.

Очите ми – ослепели скитат нанякъде

и се завръщат опърпани, свиват се в ъгъла

оттам наблюдават света.

Святост… остана ли някъде?

Само бит.

Оголени зъби кънтят.

Гладно се впиват в плътта.

Забиват се. Пълзят –

езици лигави ни всмукват

в гадна паст.

Къде останаха душите?

Скрити в ъгъла?

Отдавна празен е

тоз свят.

Свят?

 

Поезията бавно се ражда.

Измъква крила от смрадта.

Поезия – бавно изяжда

дошлите в полето цветя.

 

Полет на птица                     Полет на муха

Символ                                Мирис на

Стрела?                               лайна

Свобода?                             Пак ли свобода?

Удар в целта?                       Този път в стиха.”

 

22:11 часа

„Отминава рожденият ден на татко. Един хубав ден, в който се случиха толкова много неща, че сега ми е трудно да ги подредя...

Ще започна с това, че есето от „Реши се и ще си свободен”, което нарекох „15 години – много, или недостатъчно” е публикувано в Liternet и Cult.bg - впечатляващо бързо реагираха. Обещавам си да пиша и да публикувам по-често в Интернет, защото това е културата на моето и следващите поколения... харесва ли ни, или не, електронните библиотеки ще изместят класическите и ще направят писаното слово още по-достъпно; още по-гъвкаво, още по-близо до хората и още по-нужно.

Днес слушах интервю с Веселин Методиев – говори за митинга на 18 ноември 1989 г. И според него това е датата на истинската демократична промяна. Началото... Нашето начало...

Щастливо-уморена съм.

Бяхме на театър... Театър „София”... театърът, в който пораснах, в който се сраснах с Изкуството... онова, с главната буква.

Гледахме „Брачен етюд” на Едуард Олби. Игра Доротея Тончева – както винаги, присъстваше във всеки кубичен нанометър на залата и във всяка душа...

А пиесата?

Е, пиесата изглеждаше като хилаво и бледо копие на действителността...”

 

10.11.2004 г.

00:52 часа

„Адът се завърна.

А не сме ли в ада все?

Дълго се взирах в изминалите дни. Толкова пълни, ярки и живи...

Днес видях сълзи в очите на мама. Тя рядко плаче, затова много боли. Горят - сълзите на мама.

Спорихме, говорихме – за какво, вече забравих.

Винаги искаме да отстояваме своето; винаги искаме да отстояваме себе си.

Винаги сме настръхнали. Винаги – готови да мачкаме, да смачкваме с думи.

Толкова много си приличаме в умението да говорим и спорим; да убеждаваме, да... раняваме. Изкуството на думите... Как боли.

Нощта преваля.

Душата ми е гумена подметка.

Изтъркана и гладка –

блести като пързалка.

Адът се завърна.

Не, носим го в телата си.

Душите ни

след него тичат.

Такава болка ни гори, че

коленичим.

На 18 ноември бях ама най-отпред пред Александър Невски, то няма никакво значение ама си спомних.Хубаво пишеш.Ти си го знаеш.

подкрепата ти е важна за мен - щастлива съм, че има за кого да пиша