разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.10.2007 10:51 - Толкова е рано - файл за промяната - ХХХV

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 465 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 10.10.2007 10:51

25.09.2004 г. 19:38 часа Щурците пищят, кучетата лаят. Градът свети като звездно небе. Няма падащи звезди, пасажите отминаха с август. Няма и светулки – отидоха си с юни. Слънцето гладно пие последните дни на лятото; бори се за равноденствие, но Земята, изпусната по орбитата си се изплъзва, извъртайки се по плоскостта на еклиптиката, по която тича край своята звезда… Отива си лятото; отиде си. Нощта властва, преди да си е отишъл денят и кучетата лаят – господари на тъмнината. Очите им блестят в храстите, като изгубени огньове. И само тишината, пулсираща между гласа им дава усещане за дом и за убежище. Тишината, която тихият вой на компютъра прави само по-плътна, по-осезателна и пълна с очакване за онова, което трябва да роди, натежава. Лампионът разпръсква мрака с луминесцентната си светлина и прави въздуха по-студен, по-свеж и по-труден за преглъщане. Курсорът мига в долния край на екрана и подсеща за онова, което трябва да дойде на следващия ред, за онова, нероденото, което трябва да стане. Белите пръсти тичат по клавиатурата, почти чужди, почти господари на волята си. После изведнъж спират. Мигът си е отишъл. Картината е нарисувана с думи. Черни букви върху бяло поле. Денят си отиде – без да поиска нищо и без да даде. Ели подпира главата си с длан. Горещото й чело стопля пръстите. Чужди пръсти, които самоволно се движат по клавиатурата. Нейните пръсти, които отново пишат, защото „трябва”. Последната дума жигосва мислите й. Тя отново се вглежда в бялата страница на дисплея, в мигащия курсор... и оставя пръстите да свършат своята работа. Скрива устни с длан. Иска да ги хапе – устните, пръстите, дланите. Иска да избяга от тихото жужене на компютъра, но знае, че няма да го направи. Не и сега; не и днес. Днес… когато най-после, след почти два месеца духовна смърт можа да докосне компютъра и да отвори заспалия файл. Пръстите тичат по белите бутони с черни букви и оставят черни следи върху белия екран. А после, без тя да разбере как и кога, намира лицето си сгушено в студените шепи на ръцете си. Кучетата и щурците са свършили със своя концерт. Само компютърът монотонно напомня за себе си. Ели поглежда часовника в ъгъла на монитора и продължава да пише. 20:04 часа „Животът дава повече, отколкото съм искала от него. Месец, два… Какво се случи, какво се случва? Хората, които са край мен се променят по-бързо, отколкото мога да пиша за това. Не съм готова да се превърна в летописец. Бих искала да съм приятел, но не съм. Как искам да бих могла да мога. Днес слагам точката. Ще мисля утре. За миналото и за това, което предстои.”

Нагоре

Тагове: файл,