25.07.2004, неделя 01:52 часа “Изгубени мигове… И мигове, които събираме. Кротко подреждаме, свиваме… Като запаси за бъдещо недохранване със спомени и с живот… 02:28 часа “Не мога да продължа. Като омагьосаната принцеса от приказката за спящата красавица съм… докосната от стогодишен сън. Не мога да пробудя ума си. Не мога да го настроя за писане; за творчество; за мислене. Дори не бих казала, че мисля за друго. Мисля само за думите. Но думите не идват и Времето безмълвно си отива.” 02:38 часа „Нощта се е вкопчила в мен – не ме пуска. Не искам да мисля за утрешния ден... а мисля... Не мога да довърша изречението – само нощ и страх са останали в душата ми... и спомен, за който също не искам да мисля... до който още не мога да се допра... Ровя в паметта на компютъра – там ще го намеря... единствените редове, които съм написала, но не съм прочела... още... Намирам файла, отварям го, копирам го... добавям го – там, където курсорът мига... Не го чета... още... не мога... „ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА Септември... Първият ден на есента. Слънцето припича – като за последно. И пари – там, далеч от тъмните сенки под кестените.       Боли.       Никога не съм искала толкова силно да променя действителността. Да разбъркам нишките, които ни водят в света. Исках го – с всичките сили, които имах… които имам…       Знаех - колко са недостатъчни...       Затова исках – да събера енергията на осланените лъчи, на дърветата, на цветята, на тревите… на всички живи твари...       Исках – да избухват свръхнови звезди и да пропадат галактики... Исках - цялата енергия на Вселената да се влее в телцето на моето куче, което се бореше за живота си.       Исках – да му дам живота си с цялата си обич. Исках – да му дам цялото щастие, късмет, младост и сила, които ми се полагат за цялото бъдеще... исках да станат негови сега, докато се бори за живота си.       Главата ми пулсираше от напрежение и всеки неин удар отекваше в сърцето му.             Усетих – как дланите ми стават ледени.       А слънцето припичаше, припичаше, припичаше.       И кестените падаха върху главите ни… като градушка.       Усетих – как кожата на гърлото ми се запали; как на тласъци изпращаше ударите на сърцето – там, където бяха нужни.       И времето минаваше.       За първи път не исках да е спряло.       Яж, Ахим, изяж живота ми, живей!!!       И зъбите се впиваха - все по-дълбоко в гърлото ми. Щастлива бях, усмихвах се – “Живей!!!”         А после всичко свърши. Телефонът иззвъня. И тръгнахме – за малкото й трупче.       Не чувствах вече болка; не чувствах нищо.       Септември. Слънцето припичаше. И топлеше, и пареше… гореше. Попиваха лъчите му в листата; превръщаха се в сокове, пулсираха – във вените на старите дървета. Кучета се гонеха сред падащи листа... деца, младежи с колелета.       И ние стъпвахме – едва-едва.         Строполих се – на задната седалка. Ники седна до мен.       Светът потрепера. Припламна. Отмести се.       И всичко започна да се случва – не с нас, а с някой друг.         Не зная аз ли съм.       В кой свят съм; тук ли съм…       Или съм там, отместена.       В паралелната Вселена.         Държа я в ръцете си – мека и топла е още.       Изпишка се за последно – до последно е стискала.       До последно – била е герой.       Сълзите текат по лицето ми – цялото щастие свърши.       Щастието ми, енергията ми, късметът и всичко хубаво, което предстои – не стигнаха – за половин кучешки живот.       Стоим на масата, под шатрите - там, където бяхме най-щастливи – тя, легнала в тревата; пази ни. И ние, седнали на белите столове – мълчим, преглъщаме си щастието; с поглед я следим.       Сега е легнала на масата, в ръцете ми.       Майка ми хлипа в къщата. Баща ми и Ники гласят ковчега и гроба й.       Аз я държа за лапата.       Стоплена от ръката ми – като жива е.       Повей от вятър, прошумоляха листата… звън на верижка; забързано дишане.       Пробяга – покрай краката ми.       Държа лапата й; галя главата й. Усещам носа й – студен.       Плача – тихо, като есенен дъжд.       Тухлите на стената са някъде там, на метър-два; на милиметър; отместване.       Не знам къде съм.       Кожата на гърлото ми запламтя.         “Яж, Ахим, обичам те, вземи живота ми – обичам те”       Тя тича някъде – по небесните пасбища.       Или тук, на метър по 10 на –35-та от мен.       Къде съм?         Какво повече искам? Нали усетих диханието й – отвъд?       Пратила съм я там, в паралелната Вселена, да тича. Нали това исках? Нали това дадох – целия живот, любов и щастие, цялата енергия, всичкия късмет… Всичко хубаво, което би могло да ми се случи.       Нали го дадох?       Нещастна съм; разбита. Страдам…       Какво очаквам? Нали го дадох… щастието...       За мен оставих – трупа.       И празното.         Усетих тихичко погалване, отдалечаване.         И стискам кучешката лапа.       Хлипа на майка ми разтърсва къщата.       Лопатите ритмично тракат.       Бръмчат мухите. Обикалят я.       Потрепване – отсрещната ограда бяга.       Къде съм?       Боли.       Достатъчно ли?       Когато дадох всичко предстоящо – живот, късмет, енергия, любов и щастие… Достатъчно ли бяха?       Когато давах – не знаех ли, че нямам нищо?       Живот, от който не очаквам нищо. Живот, на който не държа. Изчерпал се, ненужен непотребен. Любов и щастие – не са ли обезсмислени в такъв живот. Не съм ли мъртва вече – от година… от години… Енергията ми изтече, вля се във всемирния покой...       Да даваш нещо, което нямаш – какво в замяна очакваш да получиш.       Труп.       Къде съм?       Гърлото ми ме изгаря.       Тупти, пулсира. Ври душата ми.       Светът трепери, не, отмества се? Къде съм?         Погребахме я.       В къщи съм.       Главата ми е прояснена.       Направихме ли всичко, за да я спасим. Във тази, нашата Вселена.             Септември.       Слънцето пече яростно – като през лятото. Ахим я няма.       Случи се.       Не искам да е истина.       Каквото имах – дадох го.       Било ли е достатъчно?       Не знам.       Не си го искам.       Животът свърши.       За кой ли път?       Кога ли – ще е окончателно…   Септември.       Слънцето пече яростно – като за последно.       Но не е за последно.       Остава му да живее още толкова, колкото е живяло – 4.5 милиарда години.       Още 4.5 милиарда години ще пече – яростно.       За живот.       И ще ни кара ДА БЪДЕМ.       Да се развиваме.       Да ни има.       Да продължи да ни има.       Да продължава да ни има …и дори тогава, когато вече слънце няма... пак да ни има - другаде.         Пече.       Горещината ме изпепелява. Задушавам се.       Гърдите ми, натежали от смърт, пулсират, умират…       Светло е. Синьо е.       Боли.       Толкова боли – да си жив.” 03:22 часа „Прочетох го. Боли. Толкова боли – да си жив. Не искам утре да преживея този ден отново... Утре ли?”






                                                 край на І част