разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

21.07.2007 22:20 - Толкова е рано - файл за промяната - ХХVІІ

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 668 Коментари: 0 Гласове:

22.07.2004 09:28 часа „Толкова е рано... още... Няколко дни почти не съм писала. Не защото имаше твърде малко време за писане, а защото не знаех как да започна да пиша за това, което се случва. През тези два дни… за кой ли път се оказа, че добрите провинциални лекари пак не са си свършили работата. И не са открили със съвременна апаратура тумор, който се напипва с ръка. Изведнъж се оказа, че всички диагнози са погрешни (или съпътстващи) и цялото проведено лечение е било напразно… (или крайно недостатъчно)… защото единственото, което трябва незабавно да бъде направено е премахване на тумора чрез операция. Утре, петък… или в понеделник. Още не е ясно… Тези два дни ни оставиха без дъх от изненада... макар че всъщност, някъде дълбоко в мен отдавна е дремел ужасът от най-лошата диагноза; ужасът от най-радикалното лечение… и ужасът от изхода. През тези два дни всичко се случваше толкова бързо, че не оставаше време за мислене, време за търсене... за свобода... А писането е свобода... свободата да търсиш, да пресяваш в нощите избягалите спомени, да се вмъкваш в бягащите мигове, да улавяш шепота на мислите и искрящите багри на думите, с които извайваш света... Ще трябва ли да сложа точката тук? Понякога се ужасявам от машината, скрита в главата ми. От онова тайно уредче, което регистрира събитията и безмилостно чатка, върти се, бръмчи… докато превърне всичко в думи. Страхът, болката, болестта… понякога дори възторга, радостта… докосването до цвете, до облак… или до новините от деня. Понякога, както днес, се ужасявам от машината, в която това уредче ме превръща. Машината, която успя – понякога ден по ден, час по час – да регистрира промяната, която настъпи. Промяната в нас и промяната в обществото, което създаваме. Снощи слушах късните новини. Отново терористични заплахи… за потапяне в кръв на България и Полша… Не ме е страх. И някак усещам, че и обществото вече може без страх да гледа напред, стъпило почти с два крака там, в онова бъдеще, което преди 15 години изглеждаше по-недействително и невъзможно от пустинен мираж… Дали всички сме уморени, или само онези, които искат да се върнем назад? Преди няколко дни, а може би седмица, когато се прибирах от кантората към дома, минах покрай мястото за митинги, в градинката между Университета и Народното събрание (аз все оттам си минавам). Имаше мегафони, червени знамена и няколко старци, които крепяха плакати с искания контингентът ни да напусне Ирак. Дори спомени за други събития това сборище не можа да събуди у мен. Пак се отплеснах. За какво щях да пиша? За какво ли да пиша? Само да не е за страха. Оня страх, който ни кара да се вцепеняваме при мисълта за съдбата на близък човек. И оня страх, който се промъква в нас, когато мислим за… “бъдещето на нацията”? Твърде гръмко звучи… може би просто за бъдещето в България.” 10:07 часа „Пия трето кафе и пиша. Между редовете меря кръвното си налягане, което след всяка чашка бавно се приближава към горна граница 90. Кой знае дали поне кръводарител ще мога да стана... Никола трябва да осигури за операцията най-малко две банки с кръв, вчера той даде, днес е моят ред.” 18:49 часа „Не мога да пиша за това, което най-много боли. Само пръстите търсят буквите и вадят ума от вцепенението му. Слънцето отнякъде се промъкна – през всички щори, пердета и облаци. Нищо не остана от мен. Никола не поиска кръвта ми, а аз какво друго мога да дам в момент като този... Купил е кръв, колкото трябва... Не знам какво да правя; как да се изправя и да бъда опора на Ник, който сега има нужда от опора. Как да стана нужна другиму, когато на себе си съм ненужна? Мразя компютъра и този файл; мразя да пиша, без да знам към какъв край ме води написаното. Понякога животът изневиделица обезсмисля това, което мислим, че е смисъл на живота ни. Пиша. Опиянена от натискането на клавишите пак започвам да мисля, че това е файлът на Промяната. Защото това е промяна. Когато осъзнаеш, че нищо няма значение, освен простото “да е живот и здраве”, когато здравето го няма... Пиша. Ник е в другата стая. Искам да го прегърна и да му там топлината си; да му дам душата си; да му дам всичко, от което би имал нужда...

Нагоре

Тагове: файл,