разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

12.07.2007 22:31 - Толкова е рано - файл за промяната - ХХІІІ

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 498 Коментари: 0 Гласове:

18.07.2004 02:40 часа „Идването ми в Русе се превърна в кошмар.
Опитвам се да медитирам... Гледам светлините на телевизионната кула през прозореца. Главата ми пулсира, устните ми са залепнали, устата ми е суха, а мускулите на лицето ми са твърди като маска. Опитвам се да пиша... Не мога да продължа, не искам да продължа. Само болка ще излезе изпод пръстите ми. Все с маски ходим. Кога ли ще ги махнем? Посягам към гладките кожени корици на бележника. Галя ги. Отгръщам ги. Знам, той е свърталище на болката - пречистена, по-мека, по-обмислена и вече преживяна. Вчера... когато пристигнах... Отново кръвната картина на Вероника изглежда катастрофална. Утайката е толкова висока, че... Страх ме е да го напиша. Само преди месец казаха, че тумор няма... Само преди месец... Или един месец не е толкова малко време? Един месец... Мартин почина точно за три... Точно три месеца след поставената диагноза и нито ден повече от прогнозата на лекуващия лекар.... Три месеца... един сезон... време, колкото за едно стихотворение... И Ахим си отиде за един сезон... време, колкото за едно стихотворение. Нощта стъпва с тихи стъпки Тихо се промъква пролетта. Зимата на пръсти се измъква – неусетно отлетя. Дърветата са още черни – протягат пръсти към пръстта. Настръхналите храсти са огрени от кръглата Луна. Звездите още са студени, захвърлени сред дрипаво небе. Зората е далеч от мен. Земята разцъфтя, зове. Страхувам се да прочета предишните страници. Пак старата истина – истинска съм само тук. Писаното слово – моята душа... или заснет миг; моментна скица на света…” 14:44 часа „Разпечатах файла. Бих искала някой да го прочете, преди да продължа. Бих искала мама и татко да го прочетат – те са хората, на чиято преценка вярвам...” 15:17 часа „Телефонът ме стряска. Няма кой да ме търси в неделя след обед… Беше баща ми: “Една жена дойде, изпраща я твоя клиентка. Иска да й водиш дело. Гледай по-скоро да дойдеш. Изглежда притеснена.” Зарязвам депресията и файла на промяната и тръгвам.” 15:42 часа В Ахимния двор, под дебелата сянка на ореха, две селски жени са седнали на белите пластмасови столове, мачкат с пръсти басмените си торби и кротко чакат. Ели паркира колата току-до тях. Те стреснато стават, поглеждат недоверчиво високото тънко момиче с къса пола и дълги къдрици. По-едрата, наперена, с накъдрена коса се прокашля и пита: - Ти ли си адвокатката? Еленка Милкова ми каза за тебе... отървала си детето й от мъжа й... бил го взел с него си, като я напуснал... Другата, дребна и слабичака, пристъпва напред: - Аз съм Генка. – подава ръка, после я отдръпва, бърше я в роклята си и пак я подава. Мълчи. Смутено поглежда приятелката си, а тя, все така грубовато продължава да говори, уж към Генка, а всъщност на Ели: - Айде, ма, разкажи – нали за туй сме дошли. Всичко да кажеш на адвокатката… Кажи как мъжа ти те бие и те гони от къщи, кажи как изнасили голямата ти дъщеря... Генка се изчервява до корена на косите си и тихичко мълви, като за оправдание – за себе си ли, за мъжа си ли: - Тя, голямата, ми е от друг брак. Вече не живее с нас, ожени се в друго село… ама другото – тъй си е. Връща се вечер пиян, почва да бие – мене, малките. Писъци – съседите знаят… Искам да се разведа, адвокатке, до зимата да се разведа… Щото той ме е оставял и на снега да спя... Хубавите й сини очи, единственото красиво и свежо нещо, останало върху посърналото й лице потъмняват, сякаш виждат зимният мраз върху тревата, по която са подредени пластмасовата маса, столовете и бялата шатра. После затваря очи и започва да трепери. Приятелката й неочаквано нежно я прегръща, после я сръгва в хълбока. Генка отваря очи и пита: - Можеш ли да ме разведеш, адвокатке, до зимата? Ами той ако не иска – ще може ли? Не се търпи вече живот като моя… И пак затваря очите си, за да могат сълзите да се стичат между клепачите й. Ели стои срещу нея, като вкопана в земята. Толкова болка – как да избърше. Преглъща – все едно пясък. Гласът й прозвучава успокоително-покровителствено, делово. Обяснява – за развода по взаимно съгласие, който излиза най-евтино за клиента, пък и с най-ненаранени чувства се разделят съпрузите – почти като приятели. Генка клати глава, все едно, че това не я засяга. Ели продължава - за развода, започнат по исков ред, който завършва със споразумение и при който не се търси вината за разстройството на брака. Отбелязва добрите му страни – нужен е само един свидетел, който да потвърърди, че мъжът и жената не се разбират, не искат и не могат да живеят заедно; няма размахване на “кирливи ризи”, няма намразване до болка и смърт. Генка пак клати глава, като че ли всичко това не се отнася до нея. - Тогава - казва Ели - остава разводът по исков ред, с произнасяне на съда по въпроса за вината – много свидетели и от двете страни; в повечето случаи лъжесвидетели, които говорят клевети и лъжи, но съдът протоколира показанията им и взема решението си, основавайки се на тях... Генка най-после се пробужда и отривисто клати глава: - Имам свидетели; всичките ми комшии са свидетели… И доволно скрива усмивката си зад почернялата си от работа длан. Миг преди да я скрие, Ели вижда, че и усмивката й е хубава. - Сега трябва да поговорим и за издръжката на децата; за реда, по който ще се виждат с баща си; за семейното имущество, за съдебните разноски и моя хонорар… Генка вече с повече доверие в бъдещето и живота гледа към Ели, която продължава с обясненията си - колкото може по-простичко, но жената пак утихва и започва да се свива в бронята си. - Аз от него пари не ща. Само децата си искам, сама да си ги гледам децата, щото деца с бой не растат. – и поглежда така, като че ли притежава целия свят и знае всички тайни на живота. - Ако имаш добри доходи е хубаво, съдът ще го вземе под внимание, за да ти присъди упражняването на родителските права, но издръжка трябва да вземеш, защото тя не е за теб, а за децата. Не можеш и не бива да я отказваш. Друг е въпросът как реално ще я получиш. Трябва да извадиш служебна бележка от работодателя си за доходите, които си имала през последната година... - Ами, добре, ще извадя... – казва тя. И с достойнство добавя: - По 36 лева месечно съм взимала. Ели мълчи, изведнъж разбрала, че оттук нататък вече не може да бъде адвокатът-професионалист, защото не знае как да каже на жената, която иска да й стане клиентка какви съдебни такси я чакат – за завеждане на делото, за издръжките на децата… и какъв е минималният адвокатски хонорар. Просто не знае как да каже – “Приготви си 250-300 лева и пак заповядай”. Казва го. Генка така я поглежда, че на Ели й се иска да я няма. - С 36 лева на месец две деца храня. Ама не мога да живея повече с него. Ще намеря пари, само че може ли да ги давам на части? – слабото избеляло лице съвсем е изчезнало; ярките сини очи гледат право напред и режат като остриета. Ели широко се усмихва: - Разбира се, че може, а като спечелим делото, ще вземем парите от мъжа ти. Двете жени разцъфват като рози. - Благодарим, адвокатке, знаех си аз, че ще свършиш работа и на Генка тъй й казвах... то и Еленка Милкова тъй разправя „първо работата върши, после за парите пита”... Взимат мотиките си, нарамват торбичките си с хляб и вода и бавно тръгват към градинката пред Читалището. Прецъфтелите, изгорели от жегата рози, потънали в трева, чакат небето да им даде глътка вода и нечия човешка ръка да им помогне да поемат глътка въздух, освобождавайки ги от плевелите. 21:47 часа „Днес беше дълъг ден – за слово и за случки... Ще мога ли да хвана бягащите мигове, да ги напъхам в книгата, която искам да напиша… ще се роди ли файлът на промяната? Днес дадох разпечатката на татко. Дали ще го харесат – дневник, файл, роман, сборник от есета? Не знам. Страхувам се да мисля за преценката им. Защото тези редове ме правят жива повече от месец; ако са мъртви? Тогава аз каква съм?”

Нагоре

Тагове: файл,