разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.06.2007 22:22 - Толкова е рано - файл за промяната - ІІІ

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 490 Коментари: 0 Гласове:

18.06.2004 13:40 часа „Приемното време отмина. В кантората влезе непозната жена. Странна жена – тънка и слаба, облечена като дама от 40-те години, с огромни тъмни очила... така и не ги махна докато разговаряхме. Майка й се спънала и паднала, защото на тротоара имало счупени плочки. Възрастната жена си счупила ръката... можело ли да съдят общината за това... Оказа се обаче, че никой не е видял как, къде и кога е станало това... казах й, че щом няма свидетели трудно ще осъдят общината... Поговорихме си за живота в България и институциите, които оставят хората беззащитни. Когато дамата си тръгна, се оказа че е социално слаба и не може да си плати консултацията... Е, нищо – вместо пари, получих нейната история. Днес не бързам. Когато клиентката ми си отиде, отворих пощата и форума. Във форума – нищо ново, но в пощата имаше писмо от Cult.bg за одобрено стихотворение – онова, от форума на “Словото”. Прочетох си го в “Cult-а”: „Прекрасно е дори очакването нещо да се случи. Не питаме дали подарък ще получим. Или ще видим в нечии очи усмивка да блести.” Хубаво стихче – колкото повече време минава, толкова повече си го харесвам. После посетих един друг сайт – “Литературен клуб”. Харесва ми да чета произведенията, публикувани в него, но не знам защо все го отминавам, когато трябва да публикувам свое произведение някъде в мрежата... може би защото все нямам време да подбера 20 стихотворения и да ги изпратя... Започнах да пиша статия за „Земеделско знаме” – за търговията със зеленчуков посадъчен материал. Тема, която е много далеч от художественото слово и изкуството, но се надявам, че за хората, които четат вестника представената информация ще бъде полезна...” 14:35 часа Студ през юни. Лятото бяга все по-далеч; все по-неуловимо е. Ели трепери, сгушена във вълнената си блуза с висока яка, но без ръкави. Изключва компютъра и излиза навън, където слънцето се опитва да разкъса облаците и да огрее тревите, листата и тварите, които очакват меката му ласка. Тротоарните плочки още носят нощната влага. Ели стъпва по тях - модерна, но с настръхнала козина. Разминава се с хората – като камък, който наднича изпод бързей на река. Скрива се в кварталната пицария и си поръчва капучино. Обгръща горещата чаша с ръце и най-после спира да трепери. Минутите бавно пълзят, кафето изстива. 15:00 часа. Вали дъжд, като плач. Толкова тихо, толкова пусто е в три след обяд. Само пръстите на дъжда меко галят стъклата, целуват покривите и улиците и потъват в пръстта... „Чета книгата на Наталия Андреева. Толкова много тъга и болка и стаена сила. Странно е понякога колко еднакви могат да бъдат съдбите. Чета и в някои редове познавам собственото си писане, ако не житие. Изглежда, и двете не стареем - като бащите си. И пухкавите зверове (кучета и котки) ни дават любовта си… И двете сме започнали професионалната си реализация като инженери, но явно и за двете призванието е писаното слово. И двете още в детството си сме видели най-грозното лице на комунизма, озъбено срещу съдбите на семействата и близките ни… Какво ли още ще ни свързва? Или сме вече свързани? Изгубени-намерени сред Интернет от хората, които ни познават чрез творчеството ни… Понякога светът е хубав.” 15:36 часа Дъждът e спрял. Слънцето се опитва да пробие облаците. Сълзите на небето още висят по зелената пластмаса на столовете в двора. „Опитвам се да събера мислите си. Умът ми броди надалеч, тичайки по сините букви на екрана, след чуждата съдба. Съдбата на победителите и победените. Съдбата, която бе мачкала всички, но не бе смачкала всички...” Ели трудно излиза от автохипнозата на четенето. Пръстите сами търсят буквите по клавиатурата и ловят думите, които пулсират в ума й... „Думите се леят леко. И ме носят надалеч. Римите пулсират меко. Впримчват като ласо. Режат като меч.” 15:55 часа „Думите ваят Вселени. Думите... Вече не чакам вдъхновение и муза за да ги викам. Идват, когато аз пожелая. И ми оставят сигурността, че мога да направя всичко чрез ума си – да създам нови светове, да ги извадя от небитието, да ги населя с въпроси без отговори и с живот, който търси своето начало и смисъл. И мога – чрез словото си да отида до Безкрая. А по-нататък? Зная... Дори Вселената да е затворена като пулсиращо сърце. Аз пак ще искам да отида там, където тя не е. Дори ако Вселената не е затворена в капан... Тя няма да избяга по-далеч – от там, където знам.” 16:05 часа Приемното време ме вкопчи. Тихо се връщам към “Благодаря, че ме избра”. 18:00 часа Слънцето пече - все още високо в небето. Лъчите му горят, промъкват се през листата на кестените и падат върху тротоара като разпилени монети. Минувачите бързат, подгонени от жегата на деня; опитват се да крият умората на делника и да отворят душите си за друго... Красимира стои до входа на изложбената зала и посреща гостите. Ръкува се с всеки, усмихва се. Цветята се трупат в ръцете й. И тя прилича на цвете - откъснато от стъблото си. Яркооранжева рокля от лен очертава тънкото й тяло; обувки със същия цвят пламтят – като паднали листа. Все повече хора идват, все по-непознати, все по-шумно става, все по-задушно. Устните й са изтръпнали от думи и усмивки. Някъде до нея е Никола, най-добрият приятел на Мартин... поема цветята от ръцете й и ги трупа на масата зад гърба й... Ето, влиза Вероника, майка му... най-красивата жена, която някога е виждала... и най-елегантната... докосват бузите си, ароматите си... Хората идват, заедно с жегата на деня, с шума... Ружа и Рафи... те са повече приятели на Никола, отколкото на Мартин, но се познават добре... Ружа – нежна, крехка, с пшениченоруса коса и зелени очи... и Рафи, едър и тъмен – като планински връх по време на буря... До тях върви съвсем младо момиче с буйни черни къдрици и езерни очи... с Ружа си приличат – като сестри: - Запознай се с Алис, дъщеря ни, учи живопис и дизайн в Нов Български Университет – думите на Рафи се разпиляват в шума на идващите хора... Красимира изгубва лицата на приятелите сред водовъртежа на непознатите... - Запознай се с Ана и Димитър, родителите на Ели – казва Никола и й представя мъж и жена, които й изглеждат твърде млади, за да са от друго поколение... Хората потъват в залата, само маските на лицата им плуват над раменете като шамандури върху развълнувано море... Едър мъж с широко усмихнато лице здраво стиска ръката й: - Поздравления за изложбата... Тази е още по-пълна и силно въздействаща от предишната... Аз съм Кирил, а това е съпругата ми Марта... приятели сме на Никола, а и с Мартин се познавахме... правил съм снимки на картините му... Красимира се усмихва още по-широко, кима с глава, мълви „Благодаря” и си спомня албума със снимки от предишната изложба. Съвсем непознат мъж осветява лицето й със светкавица, след което протяга ръка: - Надявам се, нямате нищо против една снимка за културната рубрика на вестника... 18:18 часа Залата е претъпкана с хора. Картините висят, залепнали на стената – като изгонени. Всички говорят, здрависват се, смеят се. Трескаво щастие е изпълнило въздуха – като електричество при буря. Познати и непознати са се смесили, преглъщат коктейлни бисквитки с бяло вино; всеки иска да се запознае с всеки и да изкаже мнението си за картините... Алис лети като птичка – от картина на картина и чурулика възхищението си. Ружа и Рафи се опитват да я догонят, щастливи от щастието й и от опита й да опознае света и изкуството... - В тези рисунки няма перспектива, а той уж е архитект... но са толкова цветни, живи, пулсиращи... толкова леко са нарисувани, все едно са взети от въздуха... Кирил се промъква през тълпата и гледа платната с окото на фотограф... Иска да снима и тази изложба... иска да я има – като приятел... Знае, че ще я снима – не днес, не утре... а когато залата опустее и в нея остане само духът на картините... - Искам да купим тази... моля те... Сещаш ли се? Това е старата къща до китайския ресторант... вече е почти съборена а аз толкова я харесвам... – казва Марта и го поглежда с големите си тъжни лешникови очи. - Щом толкова ти харесва, ще ти я снимам... - Не, искам я нарисувана... в картините има душа... - В тази картина наистина има душа. – намесва се в разговора им Вероника – Като я гледаш усещаш, как къщата не иска да умре, но вече е умряла... Никола държи ръката на майка си. Думите й са се изгубили в словесния въртоп и той не ги чува. Усмихнат кима на Кирил и Марта и продължава да си пробива път сред хората... 19:22 часа Ана и Димитър излизат от залата. Свежестта на деня, който още не си е отишъл охлажда лицата им. Шумът от изложбата още шуми в ушите им; цветните мигове, уловени в платната, заключени в рамките са се впили в душите им и не бягат – все цветни стоят – пред очите им. - Красиво изкуство е живописта. С него можеш да кажеш всичко... Още по-странно е, когато го казваш след смъртта... Двамата бавно вървят под дебелата сянка на кестените. Усещане за вечност и нетленност изгонва мимолетното чуруликане на врабчетата, случайния повей на вятър, шума на листата, червения отблясък на залеза, зеленото око на светофара...

Нагоре

Тагове: файл,