Разпадаме се пак
неразличени силуети,
излишни длани,
лакти, кости, плът;
очи и скули,
които вече не познавам
и стъпки стържат – да ме заглушат
умора във походката,
във раменете,
и тръни в прешлените –
като бреме
краката тежки са –
къде да спра?

Сумрак.
И ти си там,
неразличим.

Зениците ти – толкова големи,
изяли целите очи.
Потъвам в тях –
самотно време;
потъвам –
кой ще те спаси?

Сумрак.
И в него ние
един към друг шептим…