Искам да отключа сънищата си,

да извървя пътеките им,

да израня петите си,

да оставя следа,

по която ще те намеря.

Искам да отворя съзнанието си,

да отвържа

въжето

на мислите,

да хвърля

юздата на сенките си,

под тях да се разслоя.

 

Но –

колко банално е всичко,

колко измислено.

 

Искам да скъсам с огнището

на топло-познатите истини,

искам простора на нищото,

искам начало и чисто.

 

Спирам.

Умирам

в калъпа на ритъма, който бумти в главата ми.

Оковите, дълбоко впити са –

имплантирани в личността.

 

Поглеждам към дъното си –

към същността.

Колко прозрачно е всичко,

колко прилично –

на нищета.

Силно и вълнуващо - както винаги. Малко неочакван край, поне за мен. Защото същността на написаното разкрива дълбока душевност, а не - нищета.

Благодаря за коментара и оценката! А за дълбоката душевност - тя поглъща много, но винаги то е недостатъчно и търси - още... А когато не го намира, това вечно "още", усеща нищета.
Прекрасен ден!