отхапва късчета
от скъсаната
плът на личности,
съдби, идеологии.
Дори не ги поглъща –
изплюва ги
ненужни –
като листата на октомври,
захвърлени
между бордюра
и асфалта.

И залезът пълзи към Витоша,
по-бързо иска да потъне
зад синкавата й гърбица,
по-бързо – да погълне
остатъка от трескава
изнервеност –
последната преграда
на изнурената тълпа
пред рухването
в немощта
на предтелевизорната
нищета…

Хипнотизирани,
дрогирани,
зазидани в килиите
на домовете
си оставаме.
Оставяме
забравени идилии
встрани,
отровени
отваряме глави
за всички мрачни тролове,
пълзящи в мрежата
през долове
и висини,
вонящи
и копнеещи
внимание,
влияние
и
бълващи
страдание…
Зазидани в килиите
на домовете
си стоим.
Очите си убиваме,
не спим
и врастваме,
все
по-дълбоко срастваме
с плътта на милионното чудовище,
разстлало гниещо туловище
по сгради,
улици,
площади,
под безистени
подлези,
тунели,
под стрехи,
страхове
и безпределие…
Изтощени,
вгорчени,
вманиачени,
вкаменени,
смазани
от виртуални схеми,
опорки и лъжи,
от мними мнения
влияния
презрения…

Мълча и спирам,
стискам устни и очи –
да не гледам звездите
и светлините,
трептящи,
струящи,
искрящи –
търкулнати трохи надежда,
чертаещи пътека
някаква, далека.
Навеждам
шия
и свивам вежди…
Да не говоря –
изхабена от спорове
изхвърлям духа си,
превръщам се в спора –
загръщам зрънце
същност зад дебели стени.
От потенциалната яма на автохипнозата
отскачам с невероятна вероятност
в посока, която не зная
/защото никой не знае
и скоростта ми коя е/
и скачам…
С тунелен преход
прескачам в автохибернация –
като бактерия от мезозоя
ще чакам –
благоприятните условия на средата
да ме събудят.
Уморих се да будя.

Уморих се – да се чудя
защо никой
не гледа звездите
и светлините,
избликнали
от прозорци
и улични лампи,
пълзящи нагоре, нагоре –
лъчисти
и чисти.

Затварям устни.
Стискам очи.
Потъвам в мрака си
и в тишината си.
И заемам
по-дълбоко,
все по-дълбоко,
по-компресирано,
комплексирано
еднакво
размазано
състояние
на Бозе-айнщайнов кондензат.

Стигаме абсолютната нула.
Пълната подреденост.
Пълната определеност.