Верен на горчивото си чувството за хумор и будната си гражданска съвест, авторът още с програмното стихотворение от корицата прави оценка и дава отражение на тревогата си за нашето трудно, драматично време:

Пътеките на нашата страна
през времето били са стръмни,
окървавявани,
о оскъдна светлина,
ала достойно извървявани…
Уви, сега
в безвремие сме тъмно!
А докога?

Композиционно, стихосбирката е изградена в четири раздела и едно заключително стихотворение – „Стихотворения – смехотворения“, „Сатиристишия“, „Четиристишия“ и „Двустишия“, като трите последни обединяват творби, които носят белезите и на епиграми, и на афоризми, а могат да се нарекат и просто „крилати фрази“, в каквито са се превърнали.

Включените произведения са избрани измежду многобройните, писани и публикувани в периодичния печат (вкл. сп. „Картини с думи и багри“) през последните няколко години, като всички те са пропити от горестно и болезнено чувство на страдание и покруса от безогледно грозната ни действителност. И още по-лошо – от липсата на перспектива, от липсата на отговори за бъдещето, което изглежда все по-изплъзващо се от контрола на избора ни, все по-неподвластно на възможността за промяна. Защото – диагнозата на обществения организъм е поставена, но за болестта няма никакво лечение.

Неслучайно, корицата е черна – в тъмата има само „искри“. Но – нали пожарите се раждат от искри?

Словесните искри на Кирил Назъров осветяват най-тъмните ъгълчета на живота. Понякога – просто припламват. Друг път – тлеят, като жарава. Или драскат по небето – като падаща звезда.

А те, думите – уж казват все знайни неща, но как забождат бодлите си – кога по кожата, кога под кожата влизат, кога – душата дълбаят и пробиват:

Враждата
поражда
ръждата,
която разяжда („Нашенски синдром“)

Майстор на римата, Кирил Назъров често си позволява да разчупи стиха, да смени ритъма и стихосложението, но остава винаги верен на качеството на своята поезия. Да, тя е синкопна, и със своята овладяна сила ни държи будни, или – ни буди.

И – като пробуждане от внезапна загуба на съзнание, и като неравномерен ритъм на сърце, пропуснатият миг се осветява от искрите в мрака, за да ни позволи да търсим и своята, и общата пътека към някакво спасение.

Темите са много, всички – ежедневни. И – злободневни, както се очаква да бъде в една сатирична книга. Тук намират място и онези, типично нашенски черти, попадали под прицела на класиците ни в жанра, и общочовешките слабости, и самоиронията, но преди всичко авторовият поглед е насочен към гротескното израждане на политическата класа, от една страна, и примиреното безхаберие на управляваните днес. Няма нищо ново под нашето небе, в което вездесъщото слънце на корупцията унищожава всичко, до което се докосва с порочните си лъчи. И, резултатът е налице – една умираща държава…

Но – макар мракът да е непрогледен, искрите на словото горят. Искрй  будната съвест. И – онази дълбока устойчивост на лирическия Аз, идваща от тъмата на стихийната съпротива срещу свръхнагнетената несправедливост на неАза, въплътен във властта, дава тънката пътечка към Изхода, от която всички ние имаме нужда:

Среща с жив писател
Крилати фрази
като тази
живеят, дявол да го вземе,
дори в най-бездуховно време…
Туй не е мит, а
деца ме питат:
„А Вие жив ли сте?
И тук,
при нас?“
Отвръщам аз
с пресипнал глас:
„На днешните управници напук –
все още жив
и издръжлив!“

И – дано тази съпротивителна сила ни съхрани – като личности и като общество… И дано – политическата класа съумее да намери у себе си… искриците в тъмата.