„През сезони и дни“, „Сълзи по клепачите“ и „Река многоцветна“ – изящно оформени в нестандартен квадратен формат томчета с поезия, хайбуни, хайку и импресии на пловдивското издателство „Астарта“, издадени съответно през 2018 г., 2019 г. и 2021 г.

Прочетох ги веднага – поезията бързо се чете, а прозаичните фрагменти на Павлина Петкова звучат като поезия. Ето защо почти мигновено съзрях/възприех написаните думи, но колко дълго след това останах с образите, заключени в тях! „Вятърът завихря мечтите ми./ Без тях нощта/ е празно гнездо/ и дом на въздишки“ („Сълзи по клепачите“) или „Липата размята коси керемидено-златни. Септември прелива смокиново-кехлибарен.“ („През сезони и дни“); или „Над полето мъгла. Шипковият храст – в паяжини“ („Река многоцветна“).

Една запомняща се, ярка метафоричност, произлизаща от съзерцателно-медитативното състояние на поета и постигнатото равновесие на духа.

Тези образи покълнаха в мен, пръстите ми цъфтяха с многоцветието на сезоните, дадоха плод…

Лятото си отиде, а аз още не можех да напиша нищо за книгите, защото те живееха в мен като едно цяло.

Такава остана и Павлина Петкова за мен – сплав от поезия и проза, наситени с прозрението на мига, с очарованието на уловеното изплъзващо се битие, с плътността на заключеното преживяно – осъзнато, прекипяло и пуснато на свобода.

Авторката е известна със своята поезия, не мога да не цитирам още, и още:

Падна перо –

земята ли промени оста си,

или ангел запя?

Или:

Танцуваш

по клавишите

на мислите –

как бързат дните

Или:

В пазвата ми –

сънища на светулки. /„Сълзи по клепачите“, редактор Иван Антонов/

Тя е автор и на няколко прозаични книги, но при нея, както вече отбелязах, и прозата носи всичките белези на поезия – богата с образи и метафори, с алегории, многопласова, с вътрешен ритъм и рима – нещо, което малко белетристи постигат.

И може би именно това е ключът към красотата на нейните хайбуни, импресии и фрагменти. Именно тези жанрове е избрала,  за да изрази емоциите си, събрани в уловените мигове на „През сезони и дни“ и „Река многоцветна“ под редакцията на Александра Ивойлова.

От тъгата на житейската равносметка в хайбуна „Животът – пречупен клон“ с неговия поант, изразен в завършващото хайку:

Вечер.

В залеза –

рана. /“През сезони и дни“/

До вечното щастие, което намираме в спомените за детството от хайбуна „Щастие“:

Къси панталонки.

И на пожълтелите снимки –

синини по колената. /“През сезони и дни“

Без съмнение, тя е много талантлив хайджин, с изострено, фино настроено светоусещане.

Но, за да завърша портрета й с думи, ще си позволя още един цитат – импресията „Финал“, която предавам изцяло:

„На високия връх на бора се закачи луната. Нощта се разсмя с глас на сова. Запитах се – сънувам ли, или е само мисъл.

На чернобял екран свърши епизодът. Настана мрак.“

Многословието й е чуждо и именно това прави нейните хайку естествени като дихание, а когато ги намираме вплетени в прозаични фрагменти, имаме удоволствието в няколко странички да прочетем книгата на живота.

Павлина Петкова е пестелива на думи и това е видно от целия й творчески път – виждаме в биографията й, че е автор на sms поезия и афоризми – знак за жанрова освободеност и стремеж към концентриране, към нагнетяване на мисълта и емоционалното послание в малък обем и нестандартен изказ.

Тя, обаче, изненада читателите и с една обемна документална книга – „Обичаме те, Юлия“, посветена на живота, дейността и смъртта на баронеса Юлия Вревска, починала от петнист тиф като военна медицинска сестра през януари 1878 г. в град Бяла, по време на руско-турската война /1877-1878/.