Не мога да държа
лицето ти –
безмерно
уморено,
скрито зад маската
на усмивки,
насмешки,
покруса,
умора...
Искам да прегърна
лицето ти, в дъжда –
докосвам само
мокра маска
и тъга...

Искам
да прегърна
лицето ти –
искам очите ти,
синият поглед на ирисите ти,
златистите им капки,
искам –
далеч от стихията си
да се скрия...
 
Искам
да залепна
за дланите ти –
да изям топлината им,
да изпия устойчивостта им,
да се задържа –
като кораб за котва...
Не мога да прегъна
ръбестите пръсти на ръцете ти –
като клещи са,
като дъга –
онази, която се ражда
в дъжда,
която обесва
облаците,
под която ще мина,
за да намеря остатъците си
и да продължа.

Потъвам
в небитието си.