Стърчат оголени стъбла

в червената мъгла

на зарево от пламъци

и залези.

Във пепелища газя

и голи въглени

разравям с бавна крачка

по уморената земя.

Сънувам лунни изгреви

и пазя спомени

за буйните филизи

на пролетни гори...

Гори

тревата под краката ми

и овъглени трупове на птици

падат,

опърлени крила на пеперуди и мушици

се стелят като сняг

и оня мирис на прегоряла плът -

горчив

и задушлив -

се впива в дробовете -

коса и кожа, козина... димът

попива в порите и във пръстта...

И вятърът...

разнася саждите

от бивш живот.

Пожарище...

Стихията на огъня,

облизващ и поглъщащ сухите треви,

пълзящ, убиващ и разграждащ...

Стихията -

и твоите очи,

горящи като пламъка,

и моите очи,

крещящи за разруха:

Изгори преградите!

Разбий опорите!

Взриви мостовете

и бентовете!

За мисълта няма предел -

изгори пътищата,

изгори връщането -

Бъдещето е само напред...

Бъдещето се плиска в краката ми.

Отдавна прегазено.

Отдавна доплувано,

пребленувано,

преболедувано -

бъдещето -

морковът пред магарето...

Колко съдби

е погубило.