***
отиваш си,
обречен си –
да тлееш в самотата си,
да гаснеш след пожара
на неделята,
да чакаш –
дните да отмият времето,
да го изровят,
като пясъчник
и да те доведат,
отново,
до неделята,
когато пак ще бъдеш жив,
когато пак мушкатото,
огряно, на прозореца,
ще срещне погледа ти,
морния,
от дните ти без спомени,
със който пак ще казваш „сбогом”
на живота си,
оставяйки го зад завоя,
и пак ще идваш
в къщата със двора,
и пак ще искаш,
как ще искаш –
зеленото зад портата,
и шареното на пътеката,
червеното на керемидите
и златното на небосвода,
но най-ще искаш –
да затвориш
зад себе си вратата ми,
ще искаш –
тишината ми,
ще искаш –
бялата ми кожа,
ще искаш
тъмнината ми,
докосването на
ръцете ми –
стихията,
която ме извайва...