Днес
пълня тавата на спомените си

с яркожълти глухарчета

сред зелена трева.

Пълня каните на очите си

с теб и разплитам възела

на сухожилията ти,

и разплисквам гладкостта

на кожата ти,

и разтривам юмрука ти,

докато кълбото на дланта ти

се превърне в пръсти,

 

които ще ме галят...

***

Изгубените мигове

се крият в думите,

които не казах...

И глухарчетата

се разпиляха...

Избухват в жълто,

разпукват се –

хукват да гонят вятъра,

смесват се с отронените

венчелистчета на сливите

и потъват в косите на земята.

***

Цветовете на възкресението

туптят в очите ми.

Златното великолепие на

слънцето се разлива

по страните ми,

капе –

като мед по порцелан,

лепне –

като варак по черупка.

Синият прибой на

небето се впива

в ушите ми,

пищи

виолетовият залез,

яхнал вълната на светлината,

някъде на границата

между 400 нанометра

и мрака...
Трака

вятърът в короната

на бора, мирише на смола

и полет,

палитрата ми се пълни:

звездите се разсипаха –

като минзухари греят,

събирам ги,

пари в дланите ми,

усещам болката ти,

търся
цветовете на възкресението,

тишината пулсира със

звука на дишането ти

и само червеното

на изгрева липсва -

като символ на истина,

на чудо, на вяра,

или като цвета на кръвта.