Мълчанието

тежи като рало и

разравя ума...

* * *

Усещам тялото си -

като пръст и топлина,

които ме извайват –

атлазена и гладка...

Усещам всеки мускул,

кост, докосване...

и всяка болка,

трепване, копнеж...

Усещам кислорода -

дълбокото му

сливане с кръвта и  

милионното

докосване на

капилярите...

Усещам и войната

в себе си – смъртта на моите

войници... и на победените.

Мълчание...

Усещам битката на мислите

в главата си.

Усещам битката им в клетките -

как по-дълбоко се вкопават, впиват се

в пихтиестото бяло на аксоните.

все по-дълбоко се прегръщат,

преглъщат ме... замерят ме с импулси

отчаяние и с корените си–дендрити

все по-дълбоко пият от душата ми...

Все по-дълбоко... удушават се...

И милиони примки на разюздани ласа

се впиват във врата ми... бесят ме...

Обесена от собствените клетки -

жива съм.

Усукват ме с въжетата – неврони...

люлеят ме, замерят се с главата ми...

търкалям се в краката си...

И пак съм жива.

Ще се изправя, ще вървя нататък...

Където пак ще има „после”...

И „после” пак ще бъде отговор, не бездна.

Мъчлание...

 * * *

Прозорецът се

превърна в картина. Спи

животът – далеч.