12.02.2004 г.

00:00 часа

Стрелките на часовника са залепнали една върху други. Никола и Ели ги гледат с една и съща мисъл – „и този ден мина... ще има ли следващ”.

Вероника спи. Въздухът свисти в дробовете й като в мях. Ели държи ръката й – изсъхнала като клон и се опитва да намери пулса й. Никола бърше лицето й, устните й... иска да й даде капка вода... капките се стичат по бузите й... Часовникът трака като картечница...

01:00 часа

Никола и Ели са се свили – всеки във фотьойла си. Само пресекливото дишане на Вероника отмерва времето.

02:00 часа

Хриповете се усилват – като хъркане. После настава тишина... И пак хъркане... Пак тишина, като бездна...

- Ели, това ли е краят?

- Не е... тя ще дочака утрото...

03:00 часа

Толкова е тихо, че не чуват дишането си. Вероника кротко спи, лицето й свети в тъмното...

04:00 часа

Ели лежи с дрехите на леглото в другата стая. Гръбнакът й вие от болка. Никола е залепнал за фотьойла – оня същия, до главата на Вероника, на който е седнала Смъртта.

05:00 часа

Никола лежи с дрехите на леглото в другата стая. Гледа бялото на тавана и отмерва времето по ударите на сърцето си. Ели е седнала на фотьойла – оня, другия, в краката на Вероника и в упор гледа Смъртта.

06:00 часа

Смъртта става, разкършва се, протяга се... Разхожда се из стаята, поглежда през прозореца. Денят е още далеч. Оглежда отражението си в стъклото му, оправя косите си и сяда.

07:00 часа

Денят нахлува през прозореца. Сумракът му прогонва рижавата светлина на лампиона.

Вероника отваря очи. Устните й трепват. Гласът едва проправя пътя си през гърлото:

- Никола...

Той коленичи до главата й, навежда лицето си към нейното... Очите й улавят погледа му, някъде в самото им дъно припламва закачливо пламъче... Устните й трепват. Гласът не може да проправи път до гърлото. Никола се навежда още повече, но думите не идват – превърнали са се в усмивка и в сълза...

Сълзата, още жива, се стича по мъртвата буза. Смъртта си отива.

17:57 часа

„Съвсем се смрачи. Все още сме тримата... Последната нощ... Пиша, за да не избягат миговете. Връзвам ги, впримчвам ги във всяка дума. Защото с писане се хващат бягащите мигове.

Замръзнали ги впримчваме в опърпаните си тефтери. А после ги измисляме, със думи ги окичваме. Избухва хванатото време. И хуква пак – към тези, които могат да го уловят – със голи умове, сърце, ръце. И голи да го носят до предела, където границите между измеренията се изгубват. И може би избухва първичното яйце на някоя изгубена Вселена, в която незнайни същества ще напрягат умове, търсейки началото на свойто време...

Едва сега откривам отговора на най-важните въпроси. Как да спрем Времето. Как да върнем разпилените му късове... и...

...какъв е коренът на онова, което тласка ни към още...

А отговорът е един и същ, увиснал на молива ми.