04.02.2004 г.

07:55 часа

Денят идва с бялото на всяко утро. Ели и Никола се измъкват от топлите завивки на леглата си, студът на стаята ги обгръща. Тук всичко е необичайно разхвърляно – като при отстъпление...

Наистина ли вече отстъпват?

- Аз ще отида до онкологията, за да взема обезболяващи... Ти направи чай, сложи й повече мед... тя вече само това яде, но не слагай прекалено много, за да не повърне... Ще се върна бързо... ще взема за нас по един кроасан...

Никола бързо навлича пуловера и дънките си и тихо отваря вратата.

С пукването на зората Вероника е заспала. Тихо прохърква. Ръката й е паднала от дивана. Ели понечва да я вдигне, но Никола й прави знак да не я пипа. В антрето тихо прошепва: „Тя почти не спи, не я буди, нека си почива”. И излиза.

08:20 часа

Чаят ври. Кафето също кипва. В малката кухничка е неочаквано уютно и скрито, като в убежище. Зад затворената врата Смъртта се е излегнала на дивана и е задрямала. Не, вика я тихо, хрипти:

- Ели... Ели... ти ли си?

Ели стои в рамката на вратата. Очите й гледат в стаята и виждат „отвъд”, в една друга стая, в която бе умирала Биляна и тихо бе хриптяла към малката си внучка, застанала в рамката на вратата – „Ели... ти ли си?” А тя, груба в младостта си, бе отговорила: „Не ме ли познаваш, бабо?!”... Някъде там, отвъд, още звъни последният смях на Биляна и сълзите й горчат като... кафе...  

- Мирише на кафе... кафе ли си вариш?

Онази, с голямата коса, вече си бе отишла.

- Да, искаш ли?

Вероника се опитва да се усмихне, да се надсмее над себе си; дави се в кашлица и се опитва да стане. Ели се втурва да й помага, но тя не й позволява.

- Метастазите вече са навсякъде, навсякъде ме боли, по-добре не ме пипай... мога сама... Донеси кафето и го сервирай в китайския сервиз...