21.01.2005 г.

14:20 часа

„У дома съм... в моя русенски дом съм се скрила... в „нашия дом”...

Избягах от дома на Вероника, дезертирах...  Не мога да гледам увехналото й лице, изсъхналите й ръце... и Никола, свит на дивана в краката й... Казах, че искам да проверя електронната си поща и да подготвя писмената си защита за делото утре...

Знам, че пак ще се върна; знам, че „трябва”... знам, че искам... Искам да не пропусна последните дни на Вероника, както пропуснах последните дни на двете си баби... на Биляна, защото бях твърде малка и не ме пуснаха да бъда с нея... и на Дана, защото не забелязах, или не исках да забележа, че умира...

Седя, втренчена в компютъра; разпечатала съм писмената защита; прочела съм бележките си по делото; пиша във „файла на промяната”, гонена от страх, че твърде бързо идва... промяната...

Цветето на icq връзката разцъфтя в долния ъгъл на монитора... виждам ника на Ружа... почти чувам гласа й.

„Здравей, не очаквах, че по това време си в кантората. (усмихнато човече)”

„(усмихнато човече) Не съм. (намигващо човече)”

„А къде си? (учудено човече)”

„У дома...”

„Искам да се консултирам с теб”

„(ухилено човече)(учудено човече)”

„Искам да се разведа. Кога ще идваш в Русе?”

„Тук съм. Кога да се видим? Нямам много свободно време. Вероника е много болна.”

„Веднага можеш ли? В кафене Кристал?”

„След 15 минути”

Излизам от Интернет.

Слагам точката и излизам от файла.”

14:53 часа

Изключва компютъра. Излиза.

15:05 часа

Кафене „Кристал” е точно такова, каквото човек очаква от едно кафене с такова име да бъде. Огледални стени, луксозни мебели и изискан бар.

Две големи чаши с виенско кафе димят върху стъкления плот на масата в ъгъла. Две красиви момичета са втренчили очите си в тях... Руса и тъмнокоса – като деня и нощта. После втренчват очите си една в друга. Не са се виждали от лятото, когато пиеха кафе-фрапе под клоните на питомните палми и си говореха за преображение. И промяна. Мълчат, защото думите понякога са премного корави...

- Ти знаеш всичко, нали?

- „Всичко” никой не знае... дори ти...

- Искам да кажа... за мен и за Рафи... Приятелите не искат да говорят с мен, гледат ме като прокажена... мислят си, че съм го зарязала... Аз не напуснах Рафи, напуснах себе си...

Мълчание. След думите си, казани на един дъх, Ружа се затваря в себе си. Ели не знае как да продължи... А иначе, знае... почти всичко за Рафи и Ружа...

- Знам. – думата се отронва като камък.

После пие кафето си.

- Когато скочих от моста край Писанец, се промених... Всъщност, тогава само се освободих и разбрах, че трябва да се променя... или поне да разбера каква съм всъщност...

- Знам...

- Не знаеш... ти никога не си била зависима от някого... родители, съпруг, деца... или поне в съзнателния си живот не си била зависима... Ти идваш и си отиваш, когато пожелаеш... и си самата ти...

- Не съм. И аз се търся и не се намирам... и само в стиховете си летя на ластично въже...

- Достатъчно е, ако ти дава усещане за свобода...

Мълчат. Отпиват от големите чаши, сметаната остава по устните им. Деликатно се бършат със салфетки и гледат отраженията си в огледалата...

Тънки и крехки момичета. Ели е с клин и почти неприлично къса пола, която открива почти неприлично дълги бедра. Ружа е с рязани дънки, последен писък на модата, които очертават стройните й крака. Тримата тийнейджъри от съседната маса им хвърлят коси погледи.

- Трябваше да го напусна, за да мога да порасна... Омъжих се за него щом завърших гимназия... от ученичка станах съпруга... Още не бях разбрала какво става, когато се появиха Алис и Боби... така и не можах да порасна...

- Знам... и аз не мога да порасна...

- Разбрах, че трябва да си отида, когато осъзнах, че Алис вече е по-зряла от мен... Тя вече три години има свой собствен живот... свой дом, свои пари и своя професия... дори има приятел... Всичко, което съм имала, е било на родителите ми, а после на Рафи...

- Говорила ли си с Рафи?

- Той не разбира... мисли само за това, че съм си отишла от дома и не иска да види по-далеч от простите факти...

- А говорила ли си с него за развода?

- Исках първо да говоря с теб... искам да знам какви са правата и възможностите ми... Ще те разбера, ако не искаш да ми станеш адвокат... но ти вече ми беше адвокат, спаси апартамента на мама...

- По дело за развод мога да бъда само адвокат и на двамата... ако и двамата искате развод и се споразумеете да стане по взаимно съгласие...  

- Със съгласие, или без съгласие, трябва да се разведа... Иначе ще се върна при него, а още е толкова рано за това...

Тишината около тях става толкова плътна, че по нея започват да се хлъзгат косите погледи на младежите от съседната маса. Допиват кафето си. Ружа плаща, излизат. Пресичат улицата и влизат в русенската кантора на Ели... онази, която с Димитър направиха през първата година, в която стана адвокат...