15.01.2005 г.

15:53 часа

„Почистих къщата. Пека пшенично-царевични питки – изглеждат вкусни.

Чета есетата на Стивън Хокинг - още не съм стигнала до най-интересните – „Черни дупки” и „Бебета Вселени”... Вселената бяга...

Говорих с мама – тя ми се обади. Каза ми, че Вероника не е добре... според семейната ни лекарка, била в последен стадий... не искам да го вярвам; според лекаря, който я оперира, вече от три месеца трябваше да бъде мъртва. Само преди седмица обсъждахме стратегия по дело, каквото досега не съм водила... Не за дела искам да пиша... Само за това, че Вероника още мисли като адвокат, а не като умиращ... Животът бяга...

Говорих с Вероника – аз й се обадих. Звучеше бодро по телефона, както винаги. Каза ми как да си сготвя грах – със сос „бешамел” и захар; да го подправя с копър... Сос „бешамел” не направих, но сложих захар и копър, замених брашното с овес. Вкусно стана.

Говорих и с Никола – не беше останало нищо за казване. Разменяхме си само думи, за да чуваме гласовете си, за да бъдем заедно... Липсва ми...

Депресията отстъпи крачка назад. Отстъпи много крачки назад. Пак ще се чуя с мама и с Вероника.

Сега слушам „Deep Purple”... Все едно, че съм с Никола.”

16:21 часа

Сумрак. Компютърът тихо жужи, мониторът свети. Ели чете съдебна практика – по делото, което преди седмица обсъждаха с Вероника. Лицето на Вероника става все по-плътно пред очите й; скрива текста зад себе си... Все още лице на много красива жена... само кожата е станала пепелна и устните са изчезнали. Очите й гледат живо, някъде в дъното им все дреме закачка... Като в очите на Никола. Едва сега Ели осъзнава, че очите им си приличат, макар че нейните са дълбоко-кафяви, а неговите – синьо-зелени, като морски вълни.

Гърлото й се стяга. Тя протяга ръка към монитора, за да избърше от него лицето... или за да го погали...

После бяга в Интернет. Скрива се във форума на „Словото” и скрита наблюдава живота на думите... чуждите думи, които стигат до нея... и на своите, изхвърлени някъде там, във виртуалната Вселена.

„Бяла и гола.

Заспивам –

преди да започне нощта.

Все едно ми е –

дните, падайки върху мен

ме изгладиха.

Все едно ми е –

клони по мен

не останаха.

Бяла и гола съм –

нищо по мен не цъфти.

Падат снежинки –

не, пролетен цвят

ме вали.”

18:20 часа

„Отново слушам музика... “Machine Head”, още един от любимите ми албуми. Подготвих статия за „Земеделско знаме”. Чета теория и съдебна практика за отмяна на влезли в сила съдебни решения. Съзнанието ми броди свободно – следва музиката и цветните видения, които тя рисува; следва сивите следи на думите – тези, които пиша и тези, които чета.”

20:33 часа

„Почти прочетох книгата на Стивън Хокинг. Уж елементарни есета, а трудно се четат. Никъде няма математика – само общи идеи. Може би с поне малко математика би било по-лесно.

Боли ме главата; болят ме очите. Светлината на лампиона боде – като лазерен меч.

Може би е време да се загърна с плаща на имагинерната Вселена – онази, която съществува покрай оста на имагинерното Време.”