14.01.2005 г.

22:57 часа

Телефонната слушалка онемя. Кротко легна в леглото си. В стаята още отекват последните думи на Никола. Ели не иска да ги пусне в ума си, но знае, че те вече са там. Думите-образи...

Вероника - все по-слаба, все по-безпомощна, с увиснала лява ръка... неподвижна, безполезна...вече мъртва...

Думите-вещици...

Думите, с които всичко започва и свършва.

Така ли започва краят? Така ли започна някога... краят... Някога... когато Биляна започна да умира...

Ели стиска очи, иска за изпъди образите, но те все повече оплътняват, все по-истински стават...

... Не беше преди 10 години, беше преди много повече, но пак бе зима; студът властваше... и телефонната слушалка, замлъкнала лежеше в леглото си...

Ели гледаше с широко отворени очи и не вярваше, че всичко започва да свършва. Ана и Димитър бързо приготвяха багажа си, за да заминат за Видин, при Биляна, която се бе парализирала. Съвсем ежедневно, съвсем изведнъж, както почиствала... паднала от стола... не защото изгубила равновесие, а защото ракът най-после се бе докопал до гръбначния й мозък и го бе изял в лакомията си... После живя още половин година...

Толкова ли остава още?

Или много по-малко?

Откраднати дни, седмици... Вече почти три месеца Вероника живее в повече от онова, което лекарите й бяха отредили... И всеки час, всяко вдишване, се превръщат в победа... Победа на духа? На тялото? На грижите?

На болката...