10.01.2005 г.

02:54 часа

Тихо, като пред събуждане. Но още не е утро. Нощта е в своята стихия, нощта на незаспивалите.

Ана лежи в своята стая – онази, която първо беше дрешник, после бе наречена да бъде стая на Никола, после на Димитър... която накрая нарече своя и направи своя... Радиаторът тихо жужи и отвреме-навреме терморелето прещраква ... хубаво топли... добрият стар радиатор, една от малкото вещи, които бяха останали от родителите й и които я топлеха със спомена за тях... Заспива и се събужда под лъчите на нощната лампа, изпуска книгата от ръцете си и отново се събужда стресната от тежестта на ръцете си... заспалите ръце... как падат - като отсечени.

02:56 часа

Никола лежи в леглото си – в своята, детската стая. Очите му са широко отворени – гледа тавана и търси в сенките и белотата му онези пукнатини, в които виждаше митични същества и битки в детството си, когато не заспиваше. Бялата дантелена завеса леко се поклаща, пропускайки студеното сияние на уличните лампи. Прозорците не спират шума на идващите и тръгващите влакове...

Никола се вслушва в дишането на майка си - неравномерно и тежко; съвсем повърхностно, понякога... когато се събужда. Тогава той става, отваря вратата между стаите и тихо я пита има ли нужда от нещо... Нощта си отива – още една нощ; още един ден... Още един край.

02:59 часа

Почти задушен в съня си, Димитър се буди с глух вик. Кашля; няколко минути лежи в тъмното без да знае дали спи или е буден. Едва когато осъзнава, че е буден, се събужда истински. Червените цифри на часовника светят в мрака като пътеводители. Средата на нощта, а той е бодър, все едно, че ей сега зората ще пукне. Безсънните часове. Знае, че ако им се отдаде, те никога няма да го пуснат. Толкова е рано още.

Той става, измива лицето си, после се връща в топлото на леглото си и започва да чете... Онази малка книжка, която Ели му подари – „Теория на всичко” от Стивън Хокинг. Теорията, която иска да обедини квантовата механика с нейните вероятности и общата относителност на Айнщайн... Отново потъва в многодумието на текста. Липсва му – елегантният разказ на уравненията. Чете... теорията, за която в младостта му се говореше като за нещо непостижимо, днес лежи между кориците на тази недебела книжка.

03:05 часа

Вероника диша все по-повърхностно, все по-насечено. Дъхът й не стига, дори когато лежи... Всъщност, ден или нощ, тя вече почти само лежи.

Прозорецът се очертава срещу нея – по- малко тъмен от тъмнината на стаята... Прозорецът като изход, като спасение... само дето изход и спасение няма. Нощта е стигнала средата си; сънят е избягал далеч. Колкото повече слабее, колкото повече болестта я яде, толкова повече сънят бяга и тя остава сама с въпросите, които ровят мозъка й – до череп... Въпросите без отговор; въпросите на ранното й юношество... Забравените във всекидневния живот въпроси... за смисъла на съществуването; за следата, която оставяме и за „отвъд”... Ще има ли „отвъд”? За всички ли ще има? Или само за онези, които са направили свой път в отсамната Вселена...

В устата й горчи вкуса на болестта, а въздухът не стига...

03:08 часа

Ели лежи в своята стая, в своя дом, който все повече става убежище. Усещането за Утре е далеч. Оставя недочетения сборник „Ваяния” и докосва ръцете си до топлата кожена подвързия на бележника. Успокоително мека и гладка повърхност, успокоително „нейна”. Химикалът тихо стърже по бялата плът на листа.

„Скоро ще прочета сборника за българска фантастика „Ваяния”. Или е антология? Не знам... Картини, рисунки, приказки, рецензии, есета... Фантастика и фентъзи...

Къде остана реалността? Къде остана онова, което се нарича „литература”?

Не знам къде вървя.

И има ли посока моят път.

Къде ще спрат нозете ми

и подкосени ще ме хвърлят

в окосената поляна

на скучните мечти.

Отново стигнах до поезията. С нея искам да удуша болката, която прониза ума ми, когато осъзнах, че има смисъл от писане на приказки, а не от писане на изповеди, спомени, съвременност... и от писане на романи за днешния ден – оглозган и жесток, недаващ нищо хубаво, което душата да отнесе със себе си в небитието си.

Файл за промяната? На кого му пука за промяната? Случва ли се нещо около нас; случваме ли се... На кого му пука – променяме ли се... На кого му пука – ще изживее ли някой два живота, щом не можем да изживеем един...

Не знам какъв е смисълът да продължавам.

Вървя... А пътят е обрасъл с трева, потънал е под пясък или сняг... А може би е просто път в пръстта.”