06.01.2005 г.

10:18 часа

„Не съм писала нито ред от последната дата в този бележник. Нито в другия, нито във файла. Дори не съм мислила истински... за думите и за онова, което казват и скриват... и за онова, което крием зад тях, или което казваме, за да се скрием.

Не съм писала дори на Нова година... нямаше къде. Празниците не бяха празници, но може би бяха истински. Бяха човешки и топли.

Отминаха.

Бяхме заедно, живи... все още всички...

Днес е рожденият ден на баба... бих искала да пиша за нея, но часовникът отново примигна и отброи още една отминала минута –напомня ми, че трябва да тръгвам – отново „трябва”, нали?”

10:30 часа

 Ели се усмихва. Отново поглежда часовника. Не й се тръгва, но трябва. Трябва да купи подарък за рождения ден на малката си братовчедка, която вече не е малка, поради което не знае какво точно трябва да й купи; нито знае как да се облече за „ретро парти” в дискотека... Всъщност, няма голям избор – обува най-дебелия черен лъскав клин, който има и единствената официална черна рокля, която прилепва по тялото й. Елегантно и ефектно... и много „ретро”, тъй като роклята е отпреди 10 години, макар да не й личи... После слага сакото от „адвокатската униформа”, облича палтото и излиза.

Дъхът на зимата сковава дъха й...

Купува парфюм – за порасналото момиче и шоколад, за детето, което още обича сладкиши...

08.01.2005 г.

17:52 часа

„Свечери се.

Слушам любимия си албум на Deep Purple “Fireball”.

Здрачът ме прави меланхолична. Иска ми се да говоря с мама и татко... липсват ми живите разговори с тях... ще го направя... по-късно...

От два-три дни чета сборника за българска фантастика „Ваяния”, който си купих на Панаира на книгата... с автограф на един от авторите... Има наистина хубави неща, а има и не чак толкова хубави. Впечатляващо начинание... Ще прегледам стиховете си и ще се опитам да участвам с тях в следващия сборник... Може би... Толкова дълго отлагам всяко свое литературно начинание, че... боли – сблъсъкът с действителността... След „За общуването в литературата” нямам сили за следващ скок...

Не за това искам да пиша.

Тази нощ видях ръцете си в съня си. „Стъпки по пътя”? И за това не искам да пиша... а за Ахим.

Тази нощ, кой знае как, Ахим беше жива. Милвах козината й, милвах зарастващата рана от операцията. Туморът го нямаше. Страхувах се, че докато галя шева, ще разцъфти под пръстите ми... страхът се впиваше в стомаха ми... Ахим се гушеше в мен, ближеше ръцете ми и ми говореше... Да, говореше ми. Но не това беше странното. Странното беше, че е жива и аз вярвах, че е жива. Притисках тялото й – като стъклено – към своето. Ужасявах се, че ще ми бъде отнета; ужасявах се, че няма да мога да я защитя... ужасявах се, че ще я убия с ласките си.

Щастлива бях – усещах сърцето й до моето.

Сега, докато пиша, тялото ми си спомня и е щастливо.

Видях ръцете си, докато галех раната й.

Исках да се събудя, за да видя, че е жива; за да се отърва от кошмара-сън, в който бях сънувала смъртта й.

Събудих се и бях щастлива.

Миг-два... А може би и повече, аз вярвах, че е жива, а смъртта й е била кошмарен сън.

После останаха само ръцете ми и усещането в гърдите от докосването на сърцето й до моето.

Дните отминават; седмиците и месеците се рушат...

Миг-два – щастлива съм. Ръцете ми остават сгушени, усетили живата й плът.”

Ели бързо-бързо пише. Не иска да изгуби мига, който й върна Ахим. Дори не е разбрала, че вече пише с другата ръка, с „лудата” ръка.

„не мога и не искам да я забравя... и тя понякога се връща... докосва ме в съня ми и ме съживява... ръцете ми я търсят и я намират... или ги застига мексиканската магия? не знам. не мога и не искам да пиша за това, а само – как намирам ръцете си в съня си, а чрез тях и себе си... и нея...

музиката ме отнася надалеч

под тучните й звуци бягам -

от сивото на здрача;

от бялото на зъзнещия ден

очите ми отнасят на мига

плътта

останалото –

в пътя

на оставащите

си отива...”