Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06.2007 22:35 - Толкова е рано - файл за промяната - I
Автор: gabrielle Категория: Изкуство   
Прочетен: 509 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 09.07.2007 00:25


ПЪРВА ЧАСТ 16.06.2004 Толкова е рано… Въздухът щипе ноздрите. Пълни гърдите със сладко ухание на трева и роса. Някъде много далеч градът се пробужда. Уличните лампи още блещукат, като закъснели звезди, или подранили светулки. Кола ръмжи, куче лае. Слънцето неусетно поема пътя си нагоре по склона на деня; румените му бузи пожълтяват, докато пие влагата на утрото. После започва да властва, като гневен пияница. Но още е рано; толкова рано е, когато прозорецът на 12-тия етаж се затваря – като ослепяло око. Вече няма кой да гледа изсветляващото небе, очертанията на планината, светлините на магистралата, зеленото на гората… вече няма кой да се опитва да чуе шума на реката през кучешкия лай, цвъртенето на птици, пищенето на щурци… 06:52 часа Душът изяжда съня и страха. Тънките му струи като игли се забиват в кожата - раздират я и пак я зашиват. Правят я здрава, дебела. Безчувствена – към шамарите на деня, който идва. Кожата… мека, розова, пареща. Капките вода блестят като скъпоценности, бродирани върху дреха. Кожата – дрехата на плътта. Стегната, еластична, сатененогладка, събрала в себе си всички извивки на тялото… Тялото… неясен силует, отразен от запотеното огледало в банята. Хавлията ограбва скъпоценностите, бродирани върху кожата… 07:00 часа Въздухът свисти в гърлото, изпълва гръдния кош и корема… дълго остава пленник на клетките, които гладно поглъщат насъщния кислород… После идват азаните. Мускулите пеят, ставите ликуват; гръбнакът се извива като лък. Тогава стрелата е изхвърлена. Целта остава някъде отвъд. 08:07 часа Денят е започнал. Закуската е изядена; багажът е приготвен; колата е паркирана пред входната врата. Никола чака в средата на антрето, а Ели не иска той да си тръгне ей така. Толкова е тихо, че се чува звука на кръвта. - Защо не дойдеш с мен? Не искам да останеш сама на рождения си ден… - гласът му е топъл и стържещ. Очите му гледат встрани. Като сини секири секат, като ги вдигне… - Аз тук работя и живея и тук имам задължения… Тишината бавно се втвърдява. Ако беше смола, щеше да ги запечата като мухи в кехлибар. Вратата тракна зад гърба му. 08:15 часа Вятърът гони рано пожълтели листа и гали тревата, избуяла до пояс. Хората бързат – врастват в плътта на града. И започват да служат.  09:50 часа “Толкова е рано. Убийствено рано. Десет без десет, сряда. Рожденият ми ден. Денят, в който остарявам с десет години. Денят, в който преди десет години баба умря.” Пръстите замръзват върху клавиатурата. Погледът търси буквите върху екрана, но виждат само оня ден, останал някъде там, в едно друго Време, в една друга Вселена – замръзнала и неподвижна, в която всичко си остава същото, когато се опитваш да го хванеш. Ели обича тази Вселена на замръзнали мигове. Обича да се взира в нея, обича да влиза в нея – понякога с думи, понякога с очи. … Пътят, сив и олющен, като змия, която съблича кожата си, пълзи сред зелените ниви и примирено носи товара си от коли. Ели шофира. Сълзите текат по бузите, по шията, по блузата; някои капят в скута и по ръцете й. Знае, че в този ден нищо няма значение – нито новата работа, нито новото бъдеще, което й дава; нито книгата, която всеки момент ще бъде публикувана, нито това, че с десет години остарява. Иска – всичко да върне на съдбата и да види баба си жива поне още веднъж… Видя я. Стисна ръката й; погледна в очите й. Разбра, че смъртта не е страшна… 10:23 часа Курсорът мига. Цяла бяла страница чака да бъде изпълнена с букви. Само цветни образи тичат през нея. И мисли, които не могат да бъдат хванати. Денят подпалва въздуха; вятърът утихва. Това не пречи на живота да кипи. Малкото дворче пред кантората на Ели се превръща в нажежен водовъртеж. Човешката глъч бавно прониква през тънките стени. Настанява се в малката стая, а после прави път до главата й. “Едно десетилетие – тъй бързо си отиде; тъй бързо промени живота ни. А всъщност – промени ли ни? Десет години… Тогава, преди десет години, все още бях свободен журналист, току-що станал “кандидат на техническите науки”… Не, току-що бях започнала работа като главен специалист в лаборатория по хроматографски анализ. Току-що… бях започнала да се враствам сред хората, с които цели три години щях да работя… току-що бях получила първия си подарък от тях… дрънчеше на задната седалка в колата ми… а колата се тресеше от скоростта, с която не бе предвидено да бъде карана. 10:29 часа. Курсорът мига в средата на листа. Ели търси думите – като разбягали се есенни листа. Защо все есенни? Защо все жълти? Защо все навяващи усещане за смърт? “Не искам вече нищо… Само – листата на забравата да ме покрият; саванът им над мене да увехне; душата си от тялото си да изтрия и болката да секне.” Изхвърля болката – като горещ камък – само дланите парят опърлени. Изгонва образите и думите идват. “Той си тръгна. Отиде при майка си. Просто така трябва… “Трябва”. Все думата, която кара живота ни да се променя; думата, която ни кара да променяме…” 10:30 часа. Стрелката на часовника е увиснала като бесило, шестицата от циферблата е обесникът. Разлюляват се в края на зрителното поле и се сливат с дърветата край пътя. Автомобилът е прилепнал към асфалта, гумите тихо газят плътта му. Осовата линия сече света на две. Никола натиска педала на газта, плавно изкачва идващия хълм, навлязъл в чуждата половина... Изпреварва, изпреварва, изпреварва... камиони, бусове, коли... Не мисли, почти не гледа – само разцепва мига и улавя онази част от него, която ще му позволи да се върне навреме в своята половина. Разминаване... Пътят се стеснява, хоризонтът се губи в края му, или зад следващия завой. Той не бърза, просто кара. Главата му е куха и плътна – като изпит кокосов орех, който пази непокътната бялата си сърцевина. Сърцето му бие до пръсване, преместило се е в слепоочията. Не мисли. Само бледи образи тичат по предното стъкло... Ели в средата на антрето, с увиснали ръце, очите й го гледат втренчено... Черни очи като нощ, като нищо... очи, които нищо не искат и нищо не дават. Вратата тракна зад гърба му, затвори се... Тя остана зад нея, затворена, в друг свят. Не иска да мисли за другата врата, която ще се отвори... зад която майка му ще го посрещне с увиснали ръце... Не иска да мисли за нея, нито за това, което ще му каже, нито за това, което предстои. Не иска да мисли, иска само да я прегърне, да усети бузата й до рамото си, да й даде силата си... Не, не знае дали ще й даде силата си, или пак от нейната ще вземе... И натиска педала на газта... Образите, лъскави и хлъзгави като риби се изплъзват, сливат се със сивото на асфалта и пак се връщат, изкривени като завои, като осморки, като питанки... като безкрайност. Снощи… докато правеха планове за рождения ден на Ели, докато говореха за изложението на автомобили, което искаха да посетят, докато говореха за тиха вечеря в тих ресторант… Тогава се обади майка му… Каза, че от няколко дни се чувства отпаднала и има температура... Направила си изследвания на кръвта… разплака се… Той обеща да тръгне веднага… Пътува... Самотата в колата го изгаря. И тревогата. И страхът. 10:31 часа. Курсорът мига в края на реда. После пръстите отново хукват по клавиатурата. „Десет години… Отново ли всичко пак се повтаря? Боли самотата като никога. Тихо набъбва страхът. Думите трудно стигат до листа. Толкова е рано. 10:54 часа. Не искам да съм тук. Не точно днес; не точно сега. Сега бих искала да съм с Никола. Омръзна ми да бъда все „отвъд”. Омръзнах си. Не искам да се питам правилната стъпка ли направих; по вярната пътека ли вървя? Или в моя лабиринт всички пътеки са еднакви? Всички ли водят до Целта. Или просто всички водят до Края. Стигнах ли края си? Колко абсурдно звучи. Днес просто пак остарявам с десет години и не искам друг мой близък днес да тръгне към края си. Затварям очи.” Слънцето наднича през тънките листи на алуминиевите щори. В стаята става още по-бяло. Стерилно самотно. Паниката пълзи от белите ъгли, необоснована, почти имагинерна. 11:30 часа Стаята недоловимо се разклаща. Не стаята – земята под блока се разклати. Ритъмът на колелата се ускорява – като съпровод на древен танц. Железницата се задъхва, скърцайки се измъква от неподвижността. Енергията й расте със скоростта. Отминава. Земята спира да трепери. Стаята е неподвижна. Тихо е. Всички звуци са изчезнали заедно със заминаващия влак. Гласът на часовника бавно се връща от нищото. Секундите повеждат вихреното си хоро. Вероника е притихнала на фотьойла. Чака - секундите да се превърнат в минути, минутите да се превърнат в часове, а часовете да доведат сина й. Не знае дали ще дойде сам. Масата е сервирана за трима. 11:37 часа Зеленото е погълнало тъничката жичка на реката. Сарайският мост виси над каньона като гирлянда в сарай. Колите тромаво се промъкват край дупките, които правят асфалта да изглежда като швейцарско сирене. Борова горичка, купол на църква, завой, пътен възел, който наричаха „Охлюва”... После отново завой, малка уличка... В дъното е гарата – достолепна бяла сграда, наскоро излъскана по повод 50-годишния й юбилей. Преди да стигне до площада пред гарата, бялата кола спира до ореха, който е приютил току-зад клоните си триетажен жилищен блок.  Никола слиза, затръшва вратата и хуква по стръмното стълбище. На един дъх стига до апартамента на третия етаж. Тя го чака на прага. Красива и спокойна, с тиха усмивка, родена някъде между очите и скулите. Един миг се гледат мълчаливо, после се прегръщат и без думи потъват в хладния полумрак на жилището. 12:00 часа Стрелките лягат една върху друга. Ели втренчено гледа часовника. Остава половин циферблат време до края на работния й ден. Обхваща я паника. Неродените и вече мъртви мигове крещят. Курсорът мига в края на реда, после стрелката захвърля новия файл в ъгъла на екрана. Ели настървено започва да чете съдебна практика по дело за клевета. 13:00 часа „Татко се обади. Пожела ми да напиша голяма и хубава книга – роман или пиеса... пожела ми да пиша – всеки ден, за да бъде празник – всеки ден. Не знам какво да напиша. Дали ще напиша. Или вече пиша? Роман – за хората, които познавам и които се промениха през изминалите 15 години на демокрация? Или пиеса – за изкуството, спонсорството и липсата на пари; за клишетата; за умората от блъскането в стени… През есента водих дълга e-mail кореспонденция със стар e-mail приятел. Странно е, колко близък можеш да почувстваш някого, когото не познаваш… та ставаше дума за парите и спонсорство, за авторски права и възможността да се публикува в Интернет пространството… да се публикува срещу заплащане - пак от автора, не от читателя, не от издателя… Тъжна действителност, в която всичко е наопаки… която не ти дава възможност да разбереш кой си; какъв си; колко струваш… И струваш ли нещо…” Ели все повече усеща удобството от неограничения достъп до Интернет. Влиза в пощенската си кутия и чете старите писма. Пръстите й тичат по клавишите, галят мишката, сменят файловете. Колко просто е всичко… Колко нелепо изглежда написаното, колко мъртво стои в буфера – само място хаби. Там няма драма, няма конфликт. Само един прост факт озъбен, в упор я гледа... Плащаш ли си, ще те има. Не си ли плащаш – не. И всички думи за професионализъм – на автора, на редактора, на издателя – отиват по дяволите. Нали парите са от дявола? Или може би не са? Може би само въпросите без отговор са от Дявола. Буквите изпълват страниците. Безцелни думи, случайни мисли. Буквите изпълват деня. Изгонват самотата и страха и правят съществуването поносимо. Някъде скрито зад белия екран, безмълвно цъфти цветето, наречено icq; безмълвен вик към света; безмълвна връзка. Бързо летят пръстите по клавишите; бързо летят буквите към адресатите. Усмихнати и тъжни човечета помагат на думите да изразяват чувства. Картинки и слова - най-новата комуникация. 13:41 часа “И Филип ме поздрави за рождения ден – пожела ми да съм здрава и усмихната. Надявам се да бъда... Братовчед ми Филип. Момчето, което растеше, когато аз вече бях пораснала. Момчето, с което имахме толкова много общи неща – книгите, нощното четене, въпросите без отговор, поезията и измислиците; гоненето на знания… не, на познание… упорития труд; поставянето на цели… и може би… внимателното избиране на пътища към тях… …Поканих го на кафе и торта. Оказа се, че е твърде зает. Може би ще се видим по-късно; може би - в края на седмицата. Кой знае? А може би пак ще минат месеци преди да се чуем… Защо тъй лесно губя хората, които обичам?” 13:53 часа Часовникът в долния десен ъгъл на монитора премигна и изхвърли още една минута в миналото. После още една и още една. Всяка от тях приближава вечерта и обещанието за празник. Не, всяка от тях отдалечава възможността за Нещо. Толкова е рано. Толкова е рано още за отказ от наслада. Ели трескаво търси нещо в Интернет... Световната мрежа - кошчето за информация, в което можеш да изхвърлиш всичко и да намериш всичко. Бегла усмивка цъфти по лицето й – открила е това, което иска. Става. Затваря вратата след себе си и хуква – почти уплашена от решението да напусне стъклената клетка… Не “клетка”… работно място, адвокатска кантора… място за печелене на пари и престиж и на всичко онова, което се очаква да бъде постигнато в живота… 13:57 часа Дърветата в парка хвърлят сянка по уморените алеи. Тревата зеленее между тях. Кучета и гълъби се гонят и вплитат своите пътеки в забързания ход на минувачите. Между листата се промъкват капки дъжд; изсъхват преди да паднат на асфалта. Децата тичат и пищят, заровили ръце и колене в земята. Въздухът тежи, поел аромата на липи и цъфнали храсти. Хората се разминават като бързи влакове – всеки вкопан в коловоза си. Само някои се отбиват в някоя глуха линия. Там прекрачват в някоя друга Вселена. И грабват по нещо от скритите обещания. Киното е лъскаво и тихо. Съвсем самотно занимание. Купуваш си билет и ако искаш – пуканки и семки – по желание. Салонът е прохладен; потънал в полумрак и във мълчание. Филмът започва. Магията на екрана, голям колкото стена на къща, поглъща шестимата зрители, разпръснати като мъниста върху длан. Звуковите ефекти ги зашеметяват. Всички се озовават приблизително три хилядолетия в миналото, когато битката започва… 13:58 часа Бялото „Рено 19” е спряло пред поликлиниката. Едрите кестени хвърлят плътната си сянка на тротоара. Никола и Вероника преглъщат страха си и тръгват към входната врата. Аптека, златарско ателие, салон за модни прически и фитнес зала. Минават край всичко това преди да стигнат етажа с лабораторията и лекарските кабинети. Точни са – като швейцарски влакове. Д-р Недялков ги очаква с учтиво ведро изражение. Гласът му е мек и вдъхва доверие; репутацията му на най-добър специалист в областта си ги кара да нямат съмнения. Само страх от присъдата му се е загнездил в гърлата им. Краткото описание на процедурата ги кара да се отпуснат в меките кресла. Никола стиска ръката на майка си: - Нищо няма да усетиш. Когато се събудиш ще знаем всичко... Усмихват се един на друг. Тя тръгва към манипулационната, а той остава със смътното усещане, че ръката й никога не е била по-крехка. 15:00 часа Тъмно и хладно. Уютът на дома ги поглъща. Старите мебели, така добре познати, днес крещят с всичките си цветове и форми, с всичките си скрити кътчета. И стените крещят и картините и цветята. Всяка прашинка крещи. Тихо е. Гледат се, все едно, че досега не са се виждали. Животът и смъртта променят. И присъдата променя. Присъдата днес бе „живот”. Най-после безмълвно се докосват, прегръщат се. Вероника тихо хлипа на рамото му, сълзите мият красивото й лице. Сълзи на щастие. Толкова редки са – сълзите на щастие. Парят, изгарят – шията й, ръцете му. А после се изливат думите. Думите на щастие. Онези думи, които не се помнят, които не се мислят, които са първични, като въртенето на кучешка опашка. 17:30 часа “Гледах “Троя”. Една “Илиада” без богове и един твърде човечен Ахил. Ахил… Винаги той е бил моят герой. Гибелен и горд. И самотен – нито човек, нито бог; съвършен, но смъртен… Бих искала отново да прочета “Илиада”. Сега, когато вече не съм дете. Трудно ми е да пиша за Ахил и за “Троя”. Може би още не мога; може би вече не мога. Забравих изкуството на думите. Забравих силата им; забравих болката им и способността им да лекуват… 17:41 часа Не мога да продължа с рецензията за “Троя”… Не миналото на света, моето минало тича пред очите ми – ярко и цветно; живо – като живота зад стъклената стена на кантората ми... ... Старата къща тихо ме обгражда... Моята стая, на втория етаж, с шарените си стени и с иконата... и с прозорците, които гледат в короните на дърветата... Баба, съвсем като жива е... с тъмна рокля и люлееща се походка, с тъмни коси и с кехлибарен поглед... Носи кана с горещо кафе... Аз съм обърнала гръб на вратата, очите ми втренчено гледат оределите листа на дърветата и бялата купчина листи... “Миналото в мен”…вече започваше да прилича на ръкопис на книга... Баба оставяше подноса на бюрото, до пишещата машина и уморена присядаше на леглото. Слушаше чаткането на клавишите и кротко чакаше да свърша изречението, мисълта, страницата… Очите ни се срещаха... Тя тихо питаше: “Напредваш ли? Ако ти е трудно, поспри, не бързай… Това, което пишеш, 40 години е чакало, ще почака още някой ден… Важното е, че го пишеш.” И млъкваше смутена. Не искаше да се натрапва, а само да даде от себе си. И даде много. Даде спомените си и болката си и непримиримостта си. И усещането си за прошка, но не и за забрава. Даде ми тихото си присъствие и увереността, че това, което правя има смисъл… Понякога я питах иска ли да й чета написаното. Но тя не пожела. Нито веднъж, след онзи ден, когато й прочетох първата част на ръкописа… После слизаше бавно по скърцащото стълбище и само понякога си позволяваше да ме подсеща, че е време за обяд или вечеря… Есента настъпваше. Листата жълтееха, слънцето също. После сложих точка на книгата и продължих да пиша дисертацията си… в бабината къща, в края на света… Не географски край, а емоционален… там, където е покоят… Баба е мъртва и покоят го няма, а къщата вече не е на края на света. Тя вече просто е моята къща, в която през лятото живеят родителите ми… в която доживяха дните си дядо и Ахим… В която написах и другите си книги… в която имах много и нищо… дали и този файл някога ще бъде довършен там; дали там ще бъде превърнат в роман… Или вече твърде много болка има в старата къща; твърде много “край”. Или твърде малко тишина за ума е останала… Пиша. Обсебва ме споменът за онова, другото лято… преди… седем години ли станаха вече? Когато все още бях съдебен кандидат и заедно с мотивите по наказателни дела пишех първата част на “Треви под снега”. Споменът оплътнява, намества се в мен, почти изгонва белите стени на мъничката ми кантора – отдалечи ги; издигна тавана… и стаята бавно се превърна в просторния хол на старата къща… Тогава дядо още беше жив; през деня пееше, а нощем хъркаше в съседната стая, чаткането на пишещата ми машина се опитваше да го заглуши. Липсва ми звукът на пишеща машина и онова усещане за писане, което дава тя – писането на думите върху хартия. Думите, които оскверняват листа. Тогава трябва да мислиш – за всяка буква, с която почерняш бялото; с която унищожаваш чистотата му. Денят си отива – моят ден. С него си отива младостта. За кой ли път мисълта, че времето минава без следа отравя празниците. Рождените дни; Новата година… Времето… Реката, която тече – от минало към бъдеще и нищо минало не се повтаря, защото всеки миг е уникален и всеки миг ни изпраща напред по реката; по правата на Времето… и ни доближава – с една крачка напред към Ентропията, която ще погълне всичко – личностите ни; света ни; цялата Вселена… Или Времето не е стрела, насочена от минало към бъдеще? Не е. И младостта не си отива. Може да съм луда – все едно – но не мисля, че някога ще остарея. Не мисля, че някога ще позволя на времето да се превърне в права, насочена от минало към бъдеще. Ще го завихря ли, за да го върна към началото? Ще го разпръсна ли на съставните му мигове – не знам. Но знам – ще се усмихвам – каквато съм.” 17:47 часа Горещо и задушно. Работният ден е свършил. Започва да става шумно. На масата в дворчето седят трима души. Поръчват си бира и вечерят. Говорят все по-разпалено; все по-високо. Думите им преминават през крехката преграда на прозореца и на отворената врата на кантората. Горещо и задушно. “Затварям вратата. Затварям и сайта на Словото. Пред очите ми е “Троя”. Битката. Красотата на телата, движенията на мускулите, боя. В който няма красота. Сблъсък, тактика, хитрост… чест, смелост, безумие, умение, гордост… Има красота. В съвършенството да убиваш. Ахил… странна роля за Брад Пит. Младост, невинност и гняв… Не, не “оня гибелен гняв”… друг. Гневът на човека, искащ безсмъртие – не чрез родството си с боговете; не чрез поколението, което ще остави, а чрез смъртта; чрез умението да сее смърт; да побеждава; чрез съвършенството на воина. Ахил… не оня, от “Илиада”-та на Омир, а един по-млад и невинен Ахил... Един Ахил, създаден от нашия по-зрял и натежал от убийствени битки свят.” Ели слага точката на изречението, точката на мислите си за Ахил. Но не може да спре да мисли, не може да избяга от ритъма на думите. „Бягам. Все бягам. Там, където мога да се скрия; където още чакам да открия връзка; дори еднопосочен вик да е – там някъде, където мога да изхвърлям болката и стихове, които няма кой да прочете.” Интернет. Убежището 18:13 часа „Как яростно съм писала през последните минути. Дори не съм видяла, че мой познат е седял на масата в дворчето. Всъщност, отдавна знам, че се разминавам с реалните познати и познанства. Излизам от форума на “Словото”. Бързо пиша отговор на отговора на стиха ми: “Усмивката си ти ми подари. “Обичам те” – как хубаво звучи. Очите ми те гледат със закачка. Остана ли ти дъх? Ела към мен – поне на крачка…” Изпратих стихчето. Излязох от Интернет. Затворих файла. Отивам си. До утре.” 18:27 часа Ели заключва кантората. Преминава през огледалния коридор и се сбогува с многобройните си отражения. Тук парче от лице; там – цял сноп къдрици. После джинси, кожен колан, над който наднича гол пъп, потънал в плосък корем … бели сандали накрая…


Тагове:   файл,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gabrielle
Категория: Изкуство
Прочетен: 951795
Постинги: 543
Коментари: 271
Гласове: 1954
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031