ЗА ГЕРОИТЕ – ИЛИ НАЙ-ВИСОКОТО ДЪРЖАВНО ОТЛИЧИЕ, ИЛИ МИНУТА МЪЛЧАНИЕ...

Гневна съм.

И причините за гнева ми са много, и не са от вчера.

Вчера, когато баща ми получи покана на електронната си поща от председателя на „Съюза на репресираните от комунизма – памет”, да присъства на „тържествено връчване на посмъртни отличия за горяни, дали живота си в борбата срещу мракобесния болшевишки режим след 09.09.1944 г.” Писмото продължава така: „Сред тях е и Вашата родственица Цветанка Цанева. Награждаването е по инициатива на "Съюз на репресиранте от комунизма - памет". Церемонята ще се състои на 20.12.2016 г. в сградата на Президентството на Република България от 14.30 ч. Моля да дойдете половин час по-рано, за да бъдат оформени пропуските Ви. С Вас може да присъстват и Ваши близки.” и т. н., подпис.... Последва второ писмо, с уточнение, че церемонията ще бъде на следващия ден, 21.12.2016 г., т.е. днес... в същия час.

Писмото идва от тези, по чиято инициатива е стартирана законовата процедура за награждаване с държавно отличие. Но, всъщност, те не знаят кого точно награждават. „Родственицата" на баща ми Цаньо Цанев, "Цветанка Цанева", е сестра на неговата майка. Вярно, тя е известна с много имена – Цена Чалъкова, Цветанка Стефанова, Ценка Георгиева, Цветана Попкоева... В регистъра за умиранията от 1952 г. е записано – Акт за смърт на Цена Стефанова Чалъкова, родена на 19 април 1929 г., умряла на 25 април 1952 г. в 23 часа и 30 минути.... смъртта е последвала в следствие на изпълнена смъртна присъда... Починалият е дъщеря на Стефан Георгиев поп Коев и Велика Иванова Христова...
                  Ето връзка към Акта за смъртта й : 

drive.google.com/open
https://drive.google.com/open?id=0B8HpfZ81-36PZXViWjdwVTlvYXc

Е, както и да гледаме, не е Цанева...

          Потърсих в Държавен вестник указа на президента, с който са наградени „горяните, дали живота си в борбата срещу мракобесния болшевишки режим след 09.09.1944 г.” Не го намерих. В сайта на българското правителство http://www.government.bg намерих кратко съобщение от заседание, проведено на 23.11.2016 г., което цитирам:

„30 УЧАСТНИЦИ В ГОРЯНСКОТО ДВИЖЕНИЕ СА ПРЕДЛОЖЕНИ ПОСМЪРТНО ЗА УДОСТОЯВАНЕ С ОРДЕН „ЗА ГРАЖДАНСКИ ЗАСЛУГИ”

23 Ноември 2016

Правителството предлага на Президента на Република България да издаде указ за посмъртното удостояване с орден „За гражданска заслуга” на 30 командири на горянски отряди и на самостоятелни бойци за големите им заслуги за развитието и укрепването на гражданското общество, демократичните институции и за защитата на човешките права и свободи. Това са: Васил Златевски, Тодор Филипов, Стойчо Караджов, Герасим Тодоров, Христо Бузов, Иван Тасев, Петър Дойков, Петко Китиков, Георги Комитов, Минчо Михов, Атанас Баталов, Спас Райкин, Стефан Генчев, Спас Иванов, Кольо Господинов, Цанко Цанков, Цветанка Георгиева-Чолакова, Атанас Баташки, Добри Чапуков, Христо Пенчев, Пеньо Михов, Георги Стойнов, Кръстьо Хаджииванов, Стоян Денев, Стоян Гергинов, Яни Магриотов, Фаик Алиев, Сюлейман Павлов, Али Кехайов, Атем Гуйчов. Инициативата е на Съюза на репресираните от комунизма „Памет”.

Горянското движение се е борило срещу тоталитарната власт след 9 септември 1944 г. Кулминацията му е в периода 1952-1953 г., когато е наброявало 3130 души в близо 160 чети, голяма част от които са избити от комунистическата власт. Те са се противопоставяли на съществуващия репресивен режим, отстоявали са ценностите на демокрацията в защита на основни човешки права и са посветили живота си за промяна на ситуацията в България.

Награждаването им е проява на държавната воля за политическа и морална реабилитация на жертвите на режима и е в съзвучие с редица национални и международни актове, по които България е страна като, например, Резолюция 1096/1996 на ПАСЕ относно мерките за разграждане на наследството от бившите комунистически тоталитарни режими, Резолюция 1481/2006 на ПАСЕ за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими, Пражката декларация за европейската съвест и комунизма от 2008 г. и др.”
                Връзката към оригинала е тази:

http://www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0228&n=8810&g=

Сред наградените, видях името само на една жена, Цветанка Стефанова ЧОЛАКОВА..., дори не „ЧАЛЪКОВА”.

Кого награждават? Знаят ли, кого награждават?

Гневна съм, защото дори имената на героите, които получават държавно отличие, не се знаят от тези, които ги предлагат за награда... не се знаят и от тези, които им дават наградата...

Как да очакваме, че имената на героите ще станат знайни за обществото.

Чрез поканата до баща ми, като единствена негова дъщеря и близка, способна да отиде в президентството, съм сред поканените... За да присъствам на тържественото „посмъртно удостояване с орден „За гражданска заслуга” на 30 командири на горянски отряди и на самостоятелни бойци за големите им заслуги за развитието и укрепването на гражданското общество, демократичните институции и за защитата на човешките права и свободи.”

И съм гневна.

Защото орденът „За гражданска заслуга”, според хералдиката на държавата ни / ЗАКОН ЗА ОРДЕНИТЕ И МЕДАЛИТЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Обн. ДВ. бр.54 от 13 Юни 2003г., доп. ДВ. бр.86 от 30 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.43 от 22 Май 2004г., изм. ДВ. бр.32 от 19 Април 2011г.,/ е третият по старшинство орден /чл.2, ал.2, т.3/. Да се даде за граждански заслуги на жив човек този орден е добре – това е признание за заслугите му и стимул за граждански активно поведение и нови граждански заслуги в бъдеще; да се даде посмъртно за граждански заслуги на лице, което след като е извършило граждански значими дела, е починало в леглото си с мисълта за добре изживян живот, също е добре – почита се делото и паметта на такъв човек.

От друга страна – да се награди за граждански заслуги с третия по степен орден човек, който е бил убит в защита на идеала си, който е идеал на обществото, което го награждава, е меко казано, подигравка. За горяните, убити в сражение, или при изпълнение на смъртна присъда, единственото достойно отличие е орден „Стара планина с лента”.

Според чл. 4, ал.1 С орден "Стара планина" се награждават: 1. български граждани - държавни глави и ръководители на правителства, министри, политици, обществени дейци, културни дейци, военни лица и представители на духовенството, които имат изключително големи заслуги към Република България; чл.2, ал.2 Орден "Стара планина" е с лента и без лента: 1. с орден "Стара планина" с лента се награждават държавни глави, министър-председатели, а в изключителни случаи и български граждани; на наградените се връчва и звезда на ордена. Според мен, случаят е изключителен, защото горяните, воювали със слово и оръжие срещу комунистическия режим и в защита на демократичните ценности и дали живота си в тази борба, са сред българските граждани с изключително големи заслуги към Република България.

Ако законът не предвижда посмъртно да се дава този орден, отговорът ми е само един – законите се пишат от тези, които дават ордените – ако искат да почетат паметта на героите, нека да променят законите.

Гневна съм.

Защото тези, които днес раздават ордените и правят законите се опитват да измият ръцете си, хвърляйки огризки на гладното за справедливост общество. Най-непростимото на сегашните управляващи не е това, че са бивши комунисти и мутри, а това, че се маскираха като „десни”, „сини”, „демократични” и по този начин дискредитираха, подмениха и унищожиха тези понятия и идеи. Време е да се покаже какви са.

Е, може би съм много крайна, но гневът ми не е от вчера.

Моята битка за осветяване на комунистическото минало, на истината за лагерите, затворите и горянскто движение започна много отдавна – през лятото на 1990 г., след загубата на първите демократични избори. Тогава, за четири месеца се срещнах с много хора, минали през чистилището и ада на комунизма и участвали в горянското движение... Тогава написах първата си книга – „Миналото в мен”, която посветих на сестрата на баба ми ЦВЕТАНА СТЕФАНОВА ПОПКОЕВА... и на всички мъртъвци без гробове...

Ето първата диря от тази книга:

drive.google.com/open
https://drive.google.com/open?id=0B8HpfZ81-36PX0hnaGFhc2k3R2M

А ето и линкове към първото и второто й издание...

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=115&WorkID=2860&Level=1/

http://liternet.bg/publish3/gtzaneva/minaloto/index.html

Гневна съм, защото имената на героите потъват в забрава, а предколедно се кичим с тяхната гибел... и така погребваме идеалите им.

Защото – за мъртвите герои – или най-високото държавно отличие, или – минута мълчание...

Аз предпочитам второто...
                Поклон!

drive.google.com/open
https://drive.google.com/open?id=0B8HpfZ81-36POXlXa2FlMVZBZkE

21.12.2016 г.

всеки комунистически и путинофилски постинг се помпи веднага от няколко отрепки.

хайде напомпете и този, защото горяните са единственото хубаво в нашата история по времето на червения фашизъм

"емата за Горянското движение в България е една от най-премълчаваните, малко позната и почти неизследвана. Реално то се оказва първият автентичен народен бунт в страните от Източна Европа, минали под ботуша на Сталин и Съветската червена армия. Много години преди Унгарските събития и Пражката пролет горяните в България казват „не“ на кървавия комунизъм и с оръжие излизат в Балкана, организирайки мощна съпротива в цялата страна. Нарекли са се горяни, за да демонстрират ясната разлика с фаворизираните партизани, които вече управляват с терор България.

Комунистическият режим винаги се е страхувал и никога не е искал да официализира Горянското движение, защото то му отнемаше ореола на най-верния сателит на Кремъл, който все пак е допуснал съпротива срещу „народната власт“. На българите обаче тази половинвековна манипулация отне правото да се чувстват горди, че не са малодушен и робски народ, а първи в така наречения социалистически лагер са

вдигнали глави за свобода

Една от най-активните и опасна с влиянието си горянска чета е действала в края на 40-те и началото на 50-те години в Сливенския край. Но именно заради това е изключително жестоко избита.

Станка Георгиева е една от най-малките жертви, свързана с тази трагична съпротива. Била е едва 4-годишна, когато баща й Георги Стоянов Русев поема към Сливенския балкан. Целият й живот остава разбит между обществената присъда „враг на народа и партията“ и надеждата, че все някога ще открие къде почиват костите на любимия човек. Остава й надеждата, че за тази невинна кръв ще има поне малко справедливост.

64 години по-късно, обаче, дори и моралната справедливост в България изглежда непостижима и невъзможна."