Постинг
23.01.2017 20:27 -
Вървеше тя сред пустотата на пръсти, тихичко едва, едва ...
Вървеше тя сред пустотата
на пръсти, тихичко едва, едва …
Внимаваше да не ги събуди,
онези всичките жабоци
и конете, и самовлюбените
мними принцове, и упоритите,
отчаяни самотници.
О, как уморена бе от тях!
Живота ѝ използваха за своя надпревара,
изкачаха изневиделица пред нея,
организираха си битки и двубои
и то в нейна чест.
Упорстваха с дни, месеци, години
отговор очакваха от нея.
А тя със сълзи на очи
обясняваше, за кой ли път:
„Не искам, никого от вас,
не ми е нужен рицар, в лъскави доспехи
или пък защитник,
не ми е нужен знатен принц …
едно сърцето ми копнее.
Трепет жив да го изпълва
всеки ден и час,
пък дори незнайник, в него да живее.“
Няма коментари