Още чакам да се събудиш,
за да довършим оня разговор,
който прекъсна преди вечност...
Нощта влиза през щорите
с пълния диск на луната...
Лунни лъчи играят по лицето ти -
каква романтика...
Спиш -
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Нощта през прозореца
въздиша със стона на вятъра
и ромоленето на една забравена река,
с чуруликането на птиците
в клоните на оределите дървета край нея...
Панелите 
са замрели
в настъплението си
към зеленото петно на гората...
Занемели  са в мрака, 
дори светлинките в прозорците им
са удавени от пълнолунието...
Птищите, полудели от любов,
пеят в нощта,
трелите им се сливат
с накъсаното ти дишане...
Спиш,
говоря ти тихо -
ти мълчиш...
Някъде абсурдно близо
кукурига петел -
навявро е сбъркал луната с изгрева...
Новото строителство
настъпва, изяжда поляната на коня,
който още гони мухите си
и размахва опашка -
толкова смешен е,
изгубен между залеза на луната 
и зеления ръкав на метрото,
затрупан между
шарените кубчета
и папалелепипеди 
човешки уют...
Дишането ти се слива
с ритмичен кучешки лай...
Спиш - като самодива си,
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Сезоните се сменят през песента на птиците,
аз се уча да познавам езика им,
защото ти вече говориш само техния език
и в него трябва да те намеря...