искам стихията,
разкъсването
на същности,
не търсенето –
искам намирането –
на нови;
искам
опори за настоящето...
не искам да споря
за бъдеще и било,
не искам тегобата
на изящното слово
да спира бунта,
който напира,
набира скорост,
сила,
и изкоренява
всичко фалшиво...

четвъртък –
седмицата си отива,
стар кашон със спомени
за несбъднато очакване
на нещо,
което не се случва;
балкон със строшен парапет –
ще падна ли, когато го прекрача?
гарван грачи,
стъпил на върха на бора,
който стърчи
някъде долу...

думите плискат
в черепната ми кутия,
тежки, като ютии –
блъскат се в кея
на мозъка –
къде се крие
същността ми?
къде е онази точка,
в която се спотайва
личността ни? 

***
мига... усмивка...
докосване... дума от
няма уста! ах,
миглите падат върху
очите й... бяг... тъга...