Слънцето, прозрачно, се взира през бледите облаци и пада в краката ми, продрано от мъртви листа.

Дърветата с ноктести
клони клонират лицето ми...
кискат се, зъбят се...

Не, това беше после...

Вървях през града...
Хладен, вятърът гали – като ръка, която обърсва потта от челото на трескав...

Ръка – длан... милувка и нежност.
Ръка – пръсти... изцеление, бъдеще, вечност.
Ръка – съзидание, труд и човечност... очовечаване... честност

Вървя през града, краката ми тъпчат мъртви листа.

Почти се спънах в шпалир от триножници и жици пред входа на Университета.
В монотонния шум на деня задумката барабани. Не, тропаха крака.
Студентите, с лъскави лица, вървяха под знамена с нарисувани юмруци.
Безгрижно маршируваха под тях, заруменели под едноокия поглед на камерите... под многоокия поглед на всички нас.

Нас?! 

Вървя сред студентите, с чанта на гръб, лаптопът тежи като броня, бреме, бомба... Мълча.
А вятърът леко подухваше и леко стъпвах, разрошена. Усещах усмивки край себе си – още миг – ще се слея... Туптят клетките ми, разпукват се, цъфват – още пазят усещането за свобода, жаждата – за полет...
Вятърът хвърля коси над очите ми – с длан ги отместих – нагоре.
Юмрук се стовари в лицето ми – юмрукът от студентското знаме.

Забързах, затичах се – по-далеч от юмручното знаме.

Почти се блъснах в плаката върху оградата на НХА – „Сънят на разума ражда чудовища”...
Спи разумът.
Хората бързат край мен – хладноесенни, с посивели дъждовни лица. Не се взирам в очите им – слепи сме.
Вървя до кордон от полиция, през рехавите сини гърбове виждам – пуст е площадът пред Храма.

Вчера 20 момчета вееха под куполите му знамената с юмруци – мислех си, че са футболни фенове или активисти от някоя нова „Атака”.

Вървя край кордона и гледам – юмручни стъпки... по плочките на тротоарите, по сградите, по асфалта.
Юмручни стъпки... Стъпвам в тях. Студентите са някъде зад мен и веят знамената с юмруци...
Усещам болка. Не – схващане в корема. Като при удар с юмрук?Без въздух съм и мускулите стават броня. Тежат.Думкат барабаните, пищялки свирят на умряло. Свърши лятото. Свършва карнавала.

Дърветата с ноктести

клони клонират лицето ми...

кискат се, зъбят се...

Лицата ми вървят под знамената. Маршируват. Вият, псуват...
Какъв е вкусът на свободата, мечтана под знамената с юмруци?