като брояч на скрита бомба,

която чака да я взриви.

Тишина –

между чакането

и взривяването,

в която

чуваш мислите си

които се завръщат

от нищото,

в което са били…

Те чукат по стените

на черепа ти –

като по заключени

врати.

Стреснат се питаш –

аз ли ги прогоних;

при мен ли

се завръщат –

и аз ли

държа

ключа

от заключената

къща

на моята глава –

запокитена нейде

из безлична синева…

Мислите бавно се връщат –

като блудни синове…

Одрипани, бездомници

Раздърпани, безродници

безредни

без редици

способни да всяват

безредици…

Бавно ги загръщаш

притваряш очи

бавно те прегръщат

и не разбираш

точно кога се превръщаш

в друг човек

в друго

без друго…

Мислите стържат

по стените на черепа –

вече не искат

да отключват врати;

вече искат

да сриват стени…

Стена.

Зид.

Зад

стената на черепа си

се свивам стаена.

Зад празното кънтящо

вътре в него.

Зад…

Задавено плача.

Влача

живота, който ми остана,

когато мислите ми

се скриха на тавана

на моето съзнание.

Напразно съзерцание.

Не мога да открия изгубеното

съдържание на

съществото, което бях.

Празна къща е главата ми.

Няма мебели – само спомени

прах

паяжини и

страх…

Че някога

пак

ще оживея?

Че някога

пак –

когато стопаните

се завърнат

неканени

от забравени

вени

ще закапе кръв –

като стръв

за акули…

И че ще дойдат

пак

отминали

мисли

оглушели

осиротели…

Обикалят главата ми

впиват челюсти

в черепа.

Вече не искат да го отключат

Вече не искат да сриват стени.

Искат само кръвта ми да смучат –

когато костта се строши…