08.02.2005 г.

08:48 часа

Шумът пред съдебната зала става нетърпим. Ели загърбва Димитър и се отдалечава по широкия коридор... През огромните прозорци се излива озъбеното лице на зимата. Димитър проследява с поглед тънкия силует на дъщеря си и отново му се струва, че всеки момент ще се счупи. Вижда я как застава до съседния прозорец и топли ръцете си на радиатора под него. Лицето й е като маска, очите гледат, но не виждат... тя цялата е някъде далеч от себе си, напълно чужда на света наоколо, напълно неспособна да се бори с него... Не, така изглежда... само така изглежда... само... това си повтаря Димитър – като заклинание...

09:00 часа

- Димитър Димитров, земеделски производител, срещу Акционерно дружество... – гласът на микрофона се разпада...

Вратата се отваря и в залата влизат двама елегантно облечени мъже на средна възраст и още по-елегантно облечено момиче. По-високият мъж и момичето застават на банката на ищците, а по-пълният мъж на банката на ответниците. Съдията се оглежда за земеделския производител и отново призовава страните. Гласът на момичето проехтява в залата и кара присъстващите да замълчат:

- Димитър Димитров, земеделски производител, лично, и с адвокат Димитрова, упълномощена от днес... – после се отдалечава от банката и представя пълномощното си на съда.

- Адвокат Стоянов, процесуален представител на Акционерно дружество...

Пръстите на секретарката тичат по клавиатурата, но тя не ги гледа – не сваля поглед от ищеца... няма никакво съмнение, че това е учителят й по математика от гимназията... все така красив, елегантен, чаровен – мечтата на всяка тийнейджърка... Пръстите й тичат по клавиатурата, а тя все не може да свали очите си от него...

09:27 часа

В кафенето е уютно-топло и ненатрапливо-задушно.

Тя съсредоточено разбърква сметаната в кафето си, а той сияещ гледа сияещото й лице...

- Е, госпожице адвокат, май спечелихме делото?

- Е, господин земеделски производител, докато няма влязло в сила решение, нищо не се знае... а и битката тепърва предстои... в първото съдебно заседание само подрънкваме с оръжие, не го размахваме...

- Твърде добре раздрънка нашите оръжия... какво беше това, което поиска по член 114?

- Всъщност, нещо доста спорно, когато не се отнася до физически лица, а до представляващ юридическо лице... но съдията го допусна... ще призоват твоя човек да се яви лично в следващото съдебно заседание и да отговори на няколко въпроса, между които колко тона жито е взел от теб, колко пари ти е платил и колко още има да ти плаща... въпросите трябва да се задават много внимателно, защото, ако лицето не дойде в съда се счита, че е дало отрицателен отговор... т.е. отговор в твоя полза...

Димитър разбърква сметаната в кафето си и гледа как оживеното лице на детето му постепенно помръква...

- Много ли е зле вече Вероника? Майка ти иска да дойде...

Ели категорично клати глава...

- Не... вече не може да приема гости... Вече... – тя сдъвква сълзите си и млъква...

- Не става дума за гости. С какво да ви помогнем?

- Вече никой не може да помогне...

- Ако имаш нужда от нещо... по което и време на денонощието да се случи, обади ми се...

- Татко... затова ли живеем, за да стигнем дотук?

Димитър знае, че не може да й отговори. Не днес и не защото въпросът е без отговор... просто защото въпросът й днес е без отговор...

- Защо живеем, татко? Какво трябва да направим с живота си, за да има смисъл от съществуването ни?

Димитър мълчи. Шумът в кафенето упорито си пробива път до главата му, заглушава мислите му, заглушава отговорите... Не, само така му се струва, само така му се иска, защото отговорите мълчат, затрупани много дълбоко, затрупани много отдавна... Ели гледа часовника и преглъща още една глътка кафе...

10:00 часа

- Не знам какво да правя с живота си... не знам моя живот ли живея... не знам правилния избор ли направих... правилните избори ли направих... толкова много пътеки загърбих, без да намеря моята...

Димитър гледа детето си. Иска му се да не я гледа с очите на баща, а с очите на наблюдател... С каквито и очи да я гледа, тя е все една – крехка... и устойчива... Сега лицето й е пребледняло, отново сковано като маска, очите й отново гледат някъде отвъд, а тя самата не е в тялото си...

- Уморих се да се търся, татко...

Той слага длан върху ръката й – по-студена от плота на масата.

- Вярно е, че много пъти е трябвало да избираш и да загърбваш живота си и да го започваш отначало... може би повече от повечето хора... Но мисля, че всеки път си вървяла във вярна посока... просто твоите пътища са повече... Който и да избереш, все ще е правилен...

- Значи, трябва да вървя по всичките?

Димитър вижда как лицето-маска се пропуква, а погледът се връща в очите й... как тя се завръща в тялото си – облича го, като дреха... и вече е готова да тръгне срещу света и да побеждава... както бе направила преди час, в съдебната зала... както бе направила преди десет години, при защитата на дисертацията си... както правеше всеки път, при представянето на всяка следваща книга...

...И както щеше да направи след няколко дни – когато стане нужда...