02.02.2005 г.

10:47 часа

„Мразя сутрините. Обещават само страх и стрес.

Вали сняг. Чувствам се като напъхана в една от онези стъклени сфери, пълни с течност, които при разклащане представят идиличен пейзаж на планинска хижа, над която се изсипват торби със сняг.

Вчера говорих с Ники – Вероника става все по-зле. Престанала е да се храни. Помоли ме да си дойда по-рано. Утре ще пътувам. Не знам какво да правя с клиентите си, които все повече стават приятели... или с приятелите, които ми станаха клиенти.

Трябва да се срещна с бай Петко Огойски, за да му дам писмените бележки по делото, на което няма да мога да присъствам. Трябва да се срещна и с Димитър Балчев... Трябва да се науча да казвам, че делото е изгубено, че изход няма. Аз все търся... път, пътека, пролука – дори тогава, когато клиентът е дошъл при мен, когато вече всичко е свършило... Е, винаги има последна надежда – край и начало за всяка изгубена кауза – дело в Страсбург... Да, натам отиват нещата и с бай Димитър Балчев... Трябва...

Трябва да спечеля делото на Ник... Трябва да спечеля делото на татко... Трябва не просто да го спечеля, а да си вземем парите от ответника. Уморих се да бъда адвокат на роднини и близки – товарът двойно по-тежко тежи.”