20.01.2005 г.

22:55 часа

„Днес беше дълъг ден.

Как не искам да пиша за Днес... как искам просто да се сгуша и всичко да изчезне...

Трябва да пиша за днес... за да не изчезне.

Денят? Споменът? Това, което се случи, или не можа да се случи?

Това, което оставя следа, която не искам да изгубя... път, по който да вървя, за да не се изгубя...

Колко думи ражда нощта...

Колко думи за това, което не се случи, колко думи за това, което не искам да се случи...

Ще започна със софийската ми сутрин.

Станах рано, стоплих се с горещ душ. Облякох най-хубавия си костюм  - от онези, които наричам „адвокатската униформа”. Точно в 10:00 часа бях пред Народното събрание. Не знаех какво ще правя, когато стигна до стъклената будка, покрай която всеки ден минавам на път от къщи към кантората и обратно.

Почти едновременно с мен дойде Христо Василев. Чакахме дълго, слънцето яростно грееше и лъчите му почти топлеха.

Срещата не се състоя в Парламента, а в едно кафене. Всъщност, не беше истинска политическа среща - като онази, в централата на ВМРО, а по-скоро приятелски разговор... Присъствах.

Думите падаха край мен. Случваше ли се нещо? Какъв бе смисъла, на това, което се случи? Това ли се нарича „политика”?

Още не проумявам смисъла.

Кафето още горчи.

До днес винаги съм наблюдавала политиката отдалеч, опитвала съм се да търся скритите й послания, да надничам зад привидното... Много знамена съм развявала, но никога не съм решавала кога и защо трябва да се веят знамената.

Това ли направих днес? Реших кога и с кого трябва да се веят следващите знамена?

Едва ли – знаменосци вече не останаха...

Полезен ли беше този приятелски разговор, или тази политическа среща?

Все едно. Не ме е грижа вече. Днес аз просто присъствах. Може би друг път ще търся смисъла. Точно днес – не искам да откривам как се прави политика...”

23:29 часа

„Днес беше дълъг ден.

Ще завърша с русенската си вечер.

Пристигнах в 18:30 часа. Никола ме чакаше премръзнал. Прегърнахме се. Страхувах се да погледна в очите му. Погледнах. В тях имаше само любов и щастие от присъствието ми. Погалих брадата му – обичам да галя брадата му, прилича на козина. Той целуна дланта ми – беше като облизване, нежен кучешки поздрав.

Отидохме при Вероника. Докато вървяхме в студения мрак нямах усещането, че отивам при болен. Просто държахме ръцете си, вятърът ни блъскаше един към друг, гонеше сухи листа и скреж по пустите улици, а нечий топъл дом ни очакваше...

Не знаех, че за 20 дни човек може да остарее с 20 години. Трудно ми беше да се усмихна. Тя седеше на дивана по нощница и не стана, не подаде ръка. Приличаше на избеляла черно-бяла снимка. Кимна с глава и посочи фотьойла до себе си. Седнах, хванах ръцете й – толкова крехки ръце, като крачета на птиче...

Не мога да пиша повече за Днес. Не искам.”

Компютърът тихо жужи. Ели топли ръцете си, прегърнала радиатора и гледа светлините на телевизионната кула.