16.01.2005 г., неделя

13:06 часа

Времето е спряло – без минало, без бъдеще, без Днес.

Небето е надвиснало над града – синьо, като нарисувано върху порцелан. Някъде далеч над планината са натежали бели кълбести облаци – пухкави като руно.

Вятърът се промъква през клоните на оголелите дървета, сред които глухо ромоли реката...

После времето отново хуква. И всички въпроси, останали на прага на ума се вкопчват в него, хищно го хапят... кървави късове падат откъснати.

„Гордостта на разума. Самотната пътека сред звездите... Това избрах, когато избор имах...

А имах ли?

Вървя ли по средната пътека от всичките възможни в моя път.

Или съм само един от всички разпилени образи на личността ми, който осъзнава само един от всичките възможни пътища...

Къде са другите ми, паралелните ми личности? Препускат ли по другите възможни личностни съдби? Задават ли си същите въпроси в своите Вселени? Ще мога ли някога да стигна до тях? Ще мога ли някога да ограбя всички хубави мигове от всички паралелни съдби? Ще мога ли с тях да плащам за живота тук; ще мога ли с тях да купувам отсрочка?

А може би вървя по всичките пътеки; аз може би избирам всичките... нали те всичките ми се полагат, съгласно принципа на неопределеността.”

14:40 часа

Слънцето пробива облаците, щорите, завесите.

Грее в стаята; топли стените, но по-топло не става.

Ели пие горещо кафе, топли ръцете си от стените на чашата.

После стоплена, прави азани.

19:37 часа

Денят си е отишъл. Прозорецът е черен.

Телевизорът бълва новини.

Протест в Суходол. Хората са блокирали пътя към сметището. Репортерите алчно снимат; ловят - живи вериги, бронирани полицаи, камиони, пълни със замръзнала смрад...

Седнали в топлия уют на домовете си, българските граждани гледат картинки от телевизора – дали са кадри от двора на съседа, или са снимки от Сатурн – все едно им е. Спят – стогодишен сън.