09.01.2005 г.
12:00 часа
„Колко много листи съм изписала – ще ги прочета ли някога? А някой друг ще ги чете ли? Ще ги разчета ли – драскулки, писани с лудата ръка...
Кога ли пак ще се родя?
Тази нощ отново сънувах ръцете си в сънища-кошмари.
Уморих се да се питам все за същото.
Все същите въпроси – коя съм?
Какво искам от себе си и от света?
Какво искам от живота?
Страхувам се от утрешния ден.
Не от онова „Утре”, което не искам да погледна, а от утрото след тази нощ...
Не мога да намеря мерни единици за изминалите дни. Успех или пропадане? Какво се случи с мен? Какво се случва всеки ден?
А Утре?
Отново се опитвам да намеря нещо различно от „насъщния”, с което да измеря дните си. Все не успявам. Все се намира някой, който да ми напомни, че няма друга мерна единица, освен „насъщния”.
Всъщност, може би наистина е така.
И не е нужно друг да ме пита „Колко пари изкара за последната година?” Отговорът е в мен и без да е зададен въпроса... „Нищо...почти нищо” е отговорът.
Провалих ли се в професията си на адвокат? А преди това... Провал ли беше изборът ми да загърбя професията си на инженер-химик и да вървя нататък, търсейки промяна... или просто истинското си лице... А литературата? И тя ли е провал... защото с нея пари не се печелят... Не, аз не съм спечелила пари от книги, стихове, есета...
Усилията ми все се разпиляват... И в правото и в политиката, в литературата...
Дори това, което бихме постигнали в земеделието отново няма да е мое... защото не аз, а татко прави всичко... и силата и вярата и опитът са негови...”
14:18 часа
Слънцето все така разточително грее. Ели все така се взира в бялата стена и търси отговорите за Утре.
Слънцето влиза в очите й и ги прави кафяви и топли... Но заедно с него пълзи и страхът от залязването му; страхът от Нощта и въпросите, които със себе си влачи... и от Утре, което наднича зад нея...
Снегът блести по гръбнака на Витоша...
И по посребрелите върхове на елите.