01.01.2006 г.

00:00 часа

„Изригнаха фойерверките. Затрещяха празничните фитили. Треперят псетата. Дъвчат опашките си –  свили глави  до някой контейнер В някой кашон. Под нечия стряха Под нечий балкон. Или – скрили уши под възглавниците на твоя диван...”

Стиховете маршируват в главата на Ели; забиват подковани ботуши в ума й... вибрират и тътнат старите стихове... като лятна буря, или като зимен стон...

Свещите горят, цветните лампички премигват с ритъма на фойерверките. Кристални чаши звънват в последната и в първата секунда на разминаващите се години. Докосват устните си с вино и пият – за последната Нова година...

Никола е прегърнал майка си... не, почти я е взел на ръце. Нежно целува меката кожа на гладката й буза и иска да й даде всичката обич, която е останала в него... Вероника се е отпуснала в ръцете на сина си... щастлива е с цялото щастие на света, защото е успяла да му подари и този празник. Докосва с устни гладкото му чело, затваря си очите уморено...

Гърмят фойерверките. Трещят празничните фитили. Годината се гърчи в пламъците им.

„Съсухри се.

И изгоря.

Остави само бяла пепел.

И се разпиля.

Изгони падналия сняг,

хванал с бяла плесен

умовете.

Изчисти ги.

И чисти ги остави

да блуждаят

между

“ще бъде”

и

“било”.

Думите маршируват в главата на Ели... Думите, все думите я карат – ден след ден да живее.

„Догонвам бягащия ден”... ще го догоня ли?

Ще го догоним ли...”