24.12.2004 г.

11:40 часа

Дантелените пердета, плетени преди почти едно столетие пропускат слънчевите лъчи, нарязани на кутийки. Ели е кацнала на табуретката, прегърнала е акумулиращата печка и лови светлината на зимния празник. Всъщност, традиционният празникът още не е дошъл, но това е часът на техния празник.

Димитър и Ана седят във фотьойлите си и слушат думите на непорастващото си дете, които се изливат върху тях като водопад, заливат ги, давят ги и оставят усещане за нещо, което трябва да се случи, но не се е случило...

- Толкова много неща се случиха, откакто не сме се виждали, а всъщност, животът ми още не се е случил... Нищо не се променя, нищо не ме променя,  а всъщност...

Слушат – все същите думи, все същата болка, все същото търсене – на път в живота... на смисъл... на истини. Всичко е същото, както преди половин живот време, когато детето им търсеше своята същност в среднощна поезия, разпиляваше я и я събираше в книги и търсеше отговори от тях... и Ели си е съвсем същата, само дето вече не чака някой друг да й отговори... Ана и Димитър мълчат, окаменели, всеки в своя свят затворен и твърде уморен да бъде отново родител на тийнейджър.

Изминалото време ги впримчва в примката си. Изминалите години ги карат да се чувстват безпомощни и излишни, а изминалите часове им отнемат щастието да бъдат заедно.

12:23 часа

Къщата е опустяла. Слънцето още пада на пода разсечено от дантелените пердета, но холът не свети. Димитър и Ана се суетят в кухнята, прибират кафените чашки и обелките от плодове. Ана наднича в хладилника и изпраща Димитър за покупки, с които ще стоплят своята самотна Коледа.

15:30 часа

Апартаментът трепти от очакване. Всяка молекула в затвореното му пространство вибрира в своята собствена орбита и чака да се случи нещо... Чака... пустотата на дома да бъде изгонена, чака... познатите гласове, познатото присъствие, позната близост и обич. Рафи е излъскал всички подове, освежил е всички дамаски, изпрал е всички завеси и е намерил мястото на всеки предмет. Плотът в кухненския бокс е препълнен с покупки за Коледа, елхата в хола блести от шарени лампички и е затрупана от подаръци.

Звънецът жужи, на прага е Ружа... Разцъфтяла е с всичките си цветове – бяла, като първия сняг, който още блести по бузите й, порозовели от студ; златна, с разпилени коси, хванали всичкото слънце на лятото и зелена, с очи, като неувяхваща пролет.

Стои на прага с две полиетиленови торби в ръце и не знае как да направи първата крачка към стария дом. Рафи я чака – висок и отслабнал, с потъмняло лице и горящи очи. Протяга ръка – като опора и ласка и като бряг, който все я зове...

17:00 часа

Алис и Боби пристигат заедно – тя от София, той от Варна. И заварват дома си такъв, какъвто е бил всякога... само дето Робин го няма.

17:23 часа

Вратата зад Никола се затваря. Студът е влязъл в малкото антре. Вероника запалва лампиона над главата си и гони сенките от хола.

- Ели, трябва да ми помогнеш да се изкъпя... докато Никола се върне... – гласът й хрипа и се губи в кашлица, която я души.

Ели присяда до нея, подава й кърпа, Вероника се вкопчва в ръката й и шепти:

- Няма време за кашлица, помогни ми да стана...

Трудно е – и за двете... физически - за Вероника да се изправи, изсмукана от болестта; за Ели – да поеме тежестта й... болят душите – от усилието на телата и от това, което очите и ръцете възприемат.

Безсилие и тежест, умора и разруха... страх... че няма да дадеш и да поискаш – това, което трябва...

00:00 часа

Бъдни вечер отминава, несбъдната...

Празничните трапези са опустошени от чакащи спасение души...