19.12.2004 г.

01:33 часа

„За общуването в литературата...

Току-що прочетох книгата на Пламен Дойнов “Литература в междувековието”. Книга, събрала в страниците си имена на автори и стихосбирки, романи, антологии; задълбочени или телеграфни рецензии, есета или просто разпилени размисли за литературата и междувековието; за липсата и случващото се; за старите плашила и за новото, което понякога се оказва предрешило се старо.

Твърде много факти, въпроси, емоции – откъде да започна?

А може би е лесно? А може би – с автографа… “За общуването в литературата”… защото може би тази фраза е ключът към разбирането на текстовете в сборника. А може би тя е  нещо повече; може би тя е основанието за съществуването на тази книга.

Като прави преглед на заглавия и автори и като анализира произведенията, появили се в периода 2000-2003 г., Пламен Дойнов хвърля спасителен пояс на българската литература от последните 15 години, защото по този начин той прави опит за общуване; опит за осъществяване.

Често си задавам болезнения въпрос – какво липсва в българската литература от посттоталитарния период? Може би това е отговорът – общуване.

След 1989 година изчезна цензурата. Тогава се случи нещо странно – литературното пространство се обезвъздуши. Свободата на словото не можа да запълни зейналия вакуум. А както е добре известно, във вакуум не се разпространяват звукови вълни.Всички заговориха, но престанахме да се слушаме. Общуване не се осъществи.

Не искам в тези редове да правя анализ на анализите на автора. Искам само да споделя мислите си по повод няколко ключови фрази, които стърчат в повествованието като магарешки бодили сред сухи поляни.

Ще цитирам цитат от Инна Пелева – “Критиката създава литературата. Ако няма литература, значи няма добра критика, която да я утвърди.” По повод тази констатация могат да се кажат няколко неща. Първото е, очевидно – литературна критика няма в безвъздушното посттоталитарно литературно пространство. Второто е, че критиката умря заедно с цензурата – може би защото преди 1989 г. партийната цензура твърде често надяваше маската на литературна критика и се опитваше да оправдае съществуването си чрез нея. Но фактът, че със смъртта на цензурата умря и критиката показва, че действително литературната критика е била само маска на цензурата. Третото е, че литературната критика би могла да бъде средата, в която съществува литературата; би могла да бъде оня необходим етер, който пренася вълните на словото и ги прави чуваеми; би могла да бъде един от начините за общуване в литературата. Дали би било пресилено ако кажа, че книгата която държа в ръцете си е и една надежда, че литературна критика в България най-после ще има, следователно… ще има и литература?

Всеки, който прочете последното изречение ще осъзнае, че има нещо абсурдно – в съждението, или в ситуацията?

Безспорно, не критикът създава автора, нито критиката създава литературата, но все по-явно става, че едното без другото не може, защото критиката е връзката, която осъществява публичността и случването. Дали така би трябвало да бъде?

Ще продължа това есе за общуването в литературата с цитат на автора – “Литературната ни критика трябва да бъде по-подозрителна в диренията си на нови и стойностни автори… Какво става с книгите, които не четем? Какво става с думите на авторите, които не достигат до нас? Какво се случва с авторите на тези думи?” Горещи, задъхани въпроси, които остават “не само литература, но и екзистенциална тревога”.

Пламен Дойнов е първо творец и след това критик и може би затова тревогата му за нечутите думи е така истинска. “Нечутите думи” – това е отговорът на въпросите му. Думите заглъхват във вакуума преди да са достигнали до някого. Книгите изгниват в складовете или ги претопяват  за други книги, които ще изгният в складове… И тук говорим само за книги, които са осъществени; за книги, които не са разпространени. Не става дума за ръкописи, за липса на пари и на подкрепа; за спонсори, издатели и преса… А авторите? Е, авторите – и в двата случая – просто не се случват. Трудно е да съществуваш във вакуум. За някои е невъзможно.

Но Пламен Дойнов – и като творец и като критик, прави следващата крачка. А тя води читателя на “Литература в междувековието” към преглед на алтернативни форми на общуване в литературата. Минаваме през неформални, авангардни кръгове и групи; четене на поезия и проза в аудитории и в кръчми, пеене на стихосбирки, рисуване с думи, както и по-тривиални прояви, като премиери и представяния на книги в галерии и библиотеки. Не е трудно да се забележи, че някои стари форми са изчезнали, но все се раждат нови.

Забележителни събития на общуване са празниците Аполония и Панаирите на книгата. Различни като организация, институционализиране и усещане, те си приличат по това, че събират на едно място, по едно и също време автори и публика, като по този начин създават едно сгъстено пространство на заедност.

В края на книгата е представено още едно литературно пространство – електронното пространство; Интернет. Застанал колебливо в междувековитето, което все не свършва, читателят плахо наднича иззад рамото на автора и поглежда в необозримата бездна на Световната мрежа – най-дълбокият и неизчерпаем кладенец на информация. Ще се изгубим ли в него? Ще изчезнем ли – като личности, като национална идентичност?

Или това е новото, неизчерпаемо пространство за общуване в литературата?

Пространство, което е препълнено; в което вакуум няма… и значи – ще се чуваме?

Може би тук трябва да сложа точката.

Не защото съм изчерпала темите, проблемите, личностите и идеите, залегнали в книгата – едва съм се докоснала до тях. Просто - тук е мястото, от което трябва да прескочим междувековието… И здраво да стъпим в… новия век?

Не.

Бих казала – който може, нека скочи в новото хилядолетие.”