03.11.2004 г.

23:45 часа

„Днес беше големият ден на голямото дело, по което трябваше да се явя в съда заедно с адвокат Татарчев. Запознахме се пред съдебната зала. Здрависахме се, заговорихме колегиално, почти приятелски – все едно, че цял живот сме се познавали.

Здрависах се и с адвоката на противната страна. И с него си говорихме приятелски, колегиално.

Оказа се, че делото е прекратено с разпореждане на съда от вчера.

Мисля, че реагирах достатъчно бързо – взех препис от разпореждането и до обяд бях готова с частната жалба.

После – денят хукна.

От вчера времето тича неудържимо.

Понякога изглежда мъртво – като вода в блато. Друг път е планински поток, а понякога е водопад, който ме отнася...”

00:22 часа

„Толкова неща трябва да направя утре...

Утре ли? Не, Днес”.

04.11.2004 г.

00:22 часа

„Днес трябва да реша...

Готова ли съм да вляза в политиката... отново...

На друго ниво, по друг начин, с друга отговорност.

Днес вече няма място за улични тълпи, за митинги, за знаменосци. Днес вече време няма и за летописци.

Тогава? За кариерата си ли говоря?

Да стана партиен член, а после – член на управителен орган. Да се срещам с политици и да преговарям... Да правя избори, а после – в Парламента... Това ли ми предлагат?

Не мога да реша – готова ли съм – да вляза в политиката. Не мога да реша – готова ли съм да заменя удобната позиция на независим експерт с позицията на послушник.

Колко цинична съм станала.

За идеали не говоря вече. Искам само да спася свободата си – без да затръшвам зад себе си врати и без да режа връзки.

Истината е, че вече не ми пука за политиката; не ми пука за политиците, за партиите, за демокрацията, за ... България?

Не мога да продължа. Пука ми. За демокрацията и България.

Истината е, че просто не мога да мисля за това ден след ден; загуба след загуба... Не мога да мисля за това и да съществувам.

Омръзнало ми е да бъда идеалист, но явно за друго не ставам... Умираш такъв, какъвто си.

Днес, уморена от проваленото дело и от търсене на пътища, които да го спасят, три часа разговарях с един стар селянин от Генерал Тошево срещу една торба с орехи. Дадох му правна помощ по три-четири дела и му обещах, че ще напиша статии във вестника, с които да дам публичност на поставените от него въпроси.

После разговарях с председателя на Общия земеделски професионален съюз, който ми предложи място в Управителния съвет на сдружението. Благодарих му и отказах.

Вчера бях на среща с ВМРО, като част от екипа на БЗНС.

Какво ме чака утре?

А след Утре?”

22:50 часа

„Часовете препускат като минути. Денят отмина като час. Седмицата - като ден. Есента властва.

Днес отхвърлих един тежък товар – внесох в съда делото на Веска Ненова. Взех хонорара си, макар да не съм сигурна дали ще спечеля делото. Все едно – спечелих доверието й.

Отхвърлих още един тежък товар – внесох в съда частната жалба по делото на БЗНС.

Проблемите изникват и ги решавам в полет - регистрацията на сдружение с нестопанска цел, другото дело на Веска Ненова...

Машинката в главата ми трака и бълва думи – все едно дали са проза или стихове; все едно дали е художествено слово, или искова молба, жалба, защита...

Татко спи от другата страна на стената – тихо прохърква; мама гледа телевизия.

Пиша бележчици на Рафи и Ружа и ги изпращам чрез цъфналото цвете на icq връзката. Те вече не живеят заедно; заедно са само с мен... и във виртуалното пространство... не мога и не искам да решавам кой има право и кой не... аз слушам мислите на двамата, защото с мен и двамата споделят промените, които стават в душите и в живота им. Да бъда мост – това ли е съдбата ми?

Изпратих e-mail на Никола. Гледам снимката, на която са прегърнати с Ахим.

Хубаво ми е – да докосвам чрез сетивата си и електронните потоци най-близките си същества.

А времето не стига.”

23:30 часа

Вятърът фучи зад прозореца; щората трака. Никола е прегърнал радиатора – топли ръцете си; стените на стаята пукат; поглъщат топлината. Студът настъпва от четири страни и изяжда топлото на радиатора. Пръстите тичат по клавиатурата; пропищява сигналът за връзка с Интернет, иконката с телефончетата мига в ъгъла на монитора... връзката със световната мрежа е осъществена. Първо отваря сайта на NBA – отново разочарование. После чете новините от dir.bg. Накрая стига до електронната си поща и намира писмото на Ели...

„Думите се гърчат в тишина.

Не чувам капките вода,

които вятърът запраща в мрака.

Текат от черното небе реки.

Промъкват се през клоните

безлистни на спящите брези.

Рушат асфалт, павета.

Притихва вятърът.

Червени капки капят

пред пламналите ми очи.

И пиша – гонена от страх,

че съм погубила поета.

Заспивам – сложила глава

на рамо – като птица.

Сънувам, че съм със крила.

И гоня вятъра сред облаци,

приличащи на колела.

Изгрява Слънцето – лъчите му

разсичат близките била.

Изгарям в кървавата му корона.”

Думите се гърчат в тишина... Как мрази думите... Как мрази начина, по който Ели си служи с тях... Думите, с които удря и с които гали... Думите, чрез които съществува... Как мрази думите и това, че тя вечно пише; вечно затворена в себе си; чужда и друга. Как би искал – да бъде просто момичето с буйни къдрици и ведра усмивка... усмивката, която я прави съвсем беззащитна; усмивката, която го прави съвсем беззащитен... която кара козината му да настръхва – от страх за нея и от нежност... „Думите се гърчат в тишина...” - козината му е настръхнала – от страх или от нежност? Чете думите; ритъмът изпълва всичките му клетки; вибрират сетивата му... Резонанс... Това ли е – да усетиш истински някого... Разбира, че сега най-после се е слял с нея... разбира, че обича поезията й, защото това е същността й... Вече не мисли, че е чужда и друга.