30.10.2004 г.

00:45 часа

Събота...

Всъщност, съботата ще се случи сутринта.

Ели седи в поза „лотос” и пише. В съзнанието й думи няма и върху листа още няма – само образи и усещане за нещо, което е отминало, но още предстои...

„Спектакълът започна... Не...

Спектакълът се случи.
Прожекторът на купола
целуна пода.
Огледа се в разлятата вода.
Околоплодна течност?
Пречистваща сълза?
Прозорец,
разсечен
от лъчите
на кръглата Луна…
онази, Първата,
Луна

Не зная как да продължа.
Дали с опит за анализ на този опит за алтернативен театър?
Или с опит да събера избягалите мигове-фрагменти от цялото, наречено изкуство?
Поезия на думи и тела.
Движения на думи и души.
Еклектика?
Къс монолит?
Мозайка?
Опит?
Или случване…

Не зная как да продължа.
С проза или стихове?
Или да захвърля претенциите за писане на изкуство и просто да споделя.
Тази вечер открих един нов Гео Милев. Нов като текст, като експресия, като личност.
Тази вечер открих един нов театър. Една нова възможност за правене на театър. И за възприемане.
Проблемът за общуването между актьора и публиката; между писателя и читателя; между твореца и света… винаги е стоял пред мен… като естетическа и философска категория. И като ежедневна стена, която трябва да бъде преодолявана.
Изкуството на думите…
Колко лесно е да бъде пренесено до адресата си, посредством движението на телата.
В този спектакъл пиеса няма.
Има фрагменти – думи, образи, идеи… усещане за нещо, което трябва да се случи, което ни обгръща, преследва и влудява. Което ни сплотява – души, тела, съдби.
“Драмата е конфликт”.
Тук конфликт няма. Конфликт в текста.
Конфликтът се ражда от движението, от възприятието; конфликтът избухва в нас.
И има думи, образи, усещане за нещо, което няма да се случи. Което сме пропуснали. Което мъртво сме родили. И само околоподна течност отразява целувката на бледата Луна.
Тела.
Днес те разказаха историята на света.

Движения – като от тренировка на клуб за бойни изкуства.
Или на танцова трупа?
На балет?
Пантомима?
Текст, фрагмент, или клип?
Мозайка, споена от стремеж за достигане до Олимп…
Но там някъде, в краката, удрящи пода, са мъртвите деца на титаните.

Някой се смее.
Друг си отива.
Естетиката на модернизма от 20-те години на ХХ-ти век се оказва трудно смилаема за първите години на двайсет и първи век.
Дали модерното е просто добре забравеното старо? Дали е опит, дали е гениалност? Или е просто предкласика на идното?
Навярно всичко е вярно?
Навярно…
Но все пак се питам – кой се страхува от модерността?
И защо 80 години след гибелта си Гео е все така непонятен?
Модерен?
Отритван?

Изтрит…