Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2007 19:47 - Толкова е рано - файл за промяната - XLIX
Автор: gabrielle Категория: Изкуство   
Прочетен: 436 Коментари: 0 Гласове:
0



23.10.2004 г. 03:08 часа Нощта тихо е обвила всички в стегнатите ласки на съня. Прегърнали възглавници и завивки, хората най-после правят това, за което мечтаят... или овеществяват страха си. Някои дишат с почти неподвижни гърди; други хъркат, трети пухтят; някои летят в съня си, други решават нерешими проблеми, трети се срещат с любими същества или с бъдещето... а някои просто гледат филм със себе си в ролята на екшън-героя... Ели спи, без да диша. Само очите й тичат, зад затворените клепачи. Всичко се случва в съня и в главата й. Тя е навсякъде – тя е спящата и онази, която бди. Какво ще се случи? ...Тренировка по източни бойни изкуства. Треньорът прави демонстрация със спаринг-партньор индиец. Само двамата са с каски и протектори на ръцете и краката. Индиецът не може да напада, защото такава е кармата му. Ели наблюдава – облечена е в кимоно, седнала е в „сейза”; ръцете не се виждат. Преследване. Лабиринт сред сгради и блата. Ели бяга, с усещането, че не е сама срещу преследвачите. Готова е за схватка, но до сблъсък не се стига. Ръцете не се виждат. Отново в тренировъчната зала. Ели прави азана – онази, която се е опитвала да направи преди да заспи. В съня си я прави и почти вижда ръцете си, които остават скрити само след китките, защото такова е изпълнението на азаната. Когато постига целта си, Ели моли някой да я разплете. Изведнъж се оказва, че е сред бивши съученици, които са били до нея в залата през цялото време на съня. Опитва се да им даде визитки, но се събужда преди да ги намери... 08:21 часа „Събота сутрин. Тази нощ отново намерих ръцете си в съня си. И отново изгубих хората, които вече съм изгубила. Толкова е тихо. Събота сутрин – най-щастливите мигове, когато цялата свобода на почивните дни е пред теб. Не е пред мен. Бързам. Защото днес се изтръгвам.” 15:30 часа Дърветата, нагиздени с всичките си жълти, червени и кафяви листа посрещат прашасалия автобус. Есента в равнината изглежда по-цветна и пищна, по-весела... или може би просто по-закъсняла. Никола не я забелязва. Той търси само една от слизащите пътници. А тя гледа багрите на дърветата. - Толкова е красиво тук... Толкова е топло и шарено... Как сте? - Ще ти разкажа... Искам да седнем някъде навън... После ще отидем при майка... Ровят сухата шума с крака, слънцето ги изгаря. Мълчат... Тя няма какво да разказва... Той не знае откъде да започне... 23:47 часа „Седнахме на пейка в парка. Той заплака. Лицето му се смъкна – като маска... и сълзите потекоха. Прегръщах главата му; бършех ги; пареха. Нямаше нужда от думи – както през лятото... след операцията... когато присъдата бе произнесена. После отидохме в дома на Вероника... Странно, но тя си е същата. Може би само малко отслабнала, може би само малко по-бледа. Посрещна ни както някога – с подредена маса за вечеря. Говорихме – както всякога... дори двамата се шегуваха. Беше хубава вечер. Накрая с Никола почистихме всичко и тя ни изпрати... Сега той спи в другата стая, аз пиша. Преди да си легне ми каза, че майка му се е съгласила да се премести вече при нея... все по-трудно й ставало да живее сама; да остава сама... Много силен трябва да бъде човек, за да очаква смъртта – като нея...”


Тагове:   файл,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gabrielle
Категория: Изкуство
Прочетен: 948774
Постинги: 543
Коментари: 271
Гласове: 1954
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031