разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

28.10.2007 17:58 - Толкова е рано - файл за промяната - XLI

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 524 Коментари: 0 Гласове:

05.10.2004 г. 18:38 часа Кестените са почти оголели; през клоните им прозира небето; слънцето вече не свети, но асфалтът и сградите още излъчват топлината на ранната есен. Хората, все още облечени като през лятото, се разхождат след работния ден и търсят отмора в кафенетата на открито. Никола и Рафи седят на масичка под кестен в градинката пред старата гимназия. Глобусите на уличните лампи светят като паднали Луни. Недопитите им чаши са забравени... - Отиде си. Напусна ме... Думите плуват във въздуха – като предмети в безтегловност. Мълчат. Никола, защото не знае какво да каже. Рафи, защото всичко е казал. Преглъщат глътка-две от недопитите чаши. Тишината ги изяжда... - Отиде си... Замина в събота сутринта... каза, че отива да скача от моста на магистралата, при Витиня... Аз дори не се опитах да я спра – тя знае, колко ме е страх, когато ходи да скача, но не я интересува... Казва, че така можела да лети и да се чувства жива... - Може да е отишла да види Алис, може да е останала при нея – казва Никола, за да не позволи на тишината отново да ги хипнотизира... - Не е при Алис, говорихме... детето ми се обади. Срещнали са се. Ружа й казала, че отива на курс по делтапланеризъм... за една седмица... На мен, когато тръгна, нищо не ми каза... взела си е отпуск, но и в службата нищо не е казала... - Рафи, значи тя просто иска да отиде някъде, където знае, че ти не искаш да ходи... Като свърши курса, ще се върне... 19:37 часа Отпиват от халбите с бира... твърде много горчи... Вечерта си отива – мастилено-синя. Тишината пак много тежи... - Ти и Ели... често не живеете заедно, хвърчите по работа из цяла България... всеки си има свой дом и свой живот... говорили сме с приятелите, никой не ви разбира... ама май по-добре правите... толкова хора, които живеят все заедно се разведоха, а вие... още сте влюбени... - Не мисли, че ми е лесно да живея така... Думите на Никола се стопяват във въздуха. Рафи е потънал толкова дълбоко в собствената си болка, че не е способен да усети чуждата... - Ти не разбираш... Ние с Ружа – откакто сме женени нито за ден не сме се разделяли, все заедно сме били – и в къщи и на работа... двайсет години... това ателие заедно го създадохме... а сега... от три дни сме разделени и аз мисля, че е станала катастрофа... може и да си прав, може и да се върне... само че Алис ми каза, че била с някакъв мъж, с инструктора... Тишината пак ги обгръща – плътна и лепкава, като мармалад. Никола не иска да мисли как би се чувствал, ако Ели е на курс по делтапланеризъм и се разхожда с инструктора. Минутите капят – гъсти като мед. Двамата допиват бирите си и тръгват към блока, в който живеят. Рафи ще влезе в празния си апартамент, тъй внезапно опустял без Ружа. Никола ще седне пред компютъра – връзката със света и ще търси в електронната си поща писмата на Ели... 21:03 часа „Когато лятото ще е отминало. С тъга ще идва есента. Листата ще жълтеят; ще припламват в пурпурно. Тревата ще е изгоряла; ще се привива, пригласяйки на вятъра, улавяйки дъжда. Земята ще е почерняла – скрила в плътта си семена. А птиците ще се събират на ята.” 22:10 часа „Животът не е толкова лош, ако се опитваш да го живееш правилно. Трудното е да разбереш какво означава „правилно”. Може би да се вглеждаш във всеки миг и да го изживяваш напълно, защото не знаеш дали ще има следващ? Опитвам се да съм щастлива. Опитвам се... да осъзнавам миговете, които жадно пия, защото все ми се изплъзва това, което олицетворяват... или това, което всъщност са – животът. Оня малък, тих, всеобхватен живот, който не е смисъл на съществуването, а е самото съществуване и без който нищо не би имало смисъл... Опитвам се – вглеждам се, вслушвам се, осъзнавам... опиянена съм, преяла съм, преливам – от живот... но съм „отвъд”... аз не живея... Двете ми растения са се хванали – нахално-зелени стърчат от саксиите. Почти подредих къщата. Чета отново Карлос Кастанеда и се чувствам почти щастлива. Все по-дълбоко потъвам във света на виденията, който описва, все по-добре си спомням всичко, прочетено някога... спомням си и усещането да намериш на сън ръцете си.”

Нагоре

Тагове: файл,