разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

21.10.2007 18:10 - Толкова е рано - файл за промяната - ХХХVІІІ

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 445 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 21.10.2007 18:10

28.09.2004 г. 09:58 часа “Почти изхвърлих въздуха си; почти изхвърлих дробовете си, а с тях изхвърлих и страха. Пия кафе и ръцете ми треперят. Мразя сутрините. Толкова болно е всичко в тях. Небето все още спи, увито в облаци, но скоро слънцето ще го пробуди. Бих искала да пиша тези редове във файла, но ме е страх от пускането на компютъра. Хартията ме прави по-спокойна… хартията ме прави “АЗ”… бележникът и химикалът – станали са част от мен… Глътка, дума, глътка, дума… Май пак пиша “Дневникът на Ели”. Не искам нищо да повтарям. Глътка, дума, глътка, дума… Изреченията се редят; кафето разлива топлината си по вените ми… Сънувах Ахим. Смъртта на Ахим. Не истинската нейна смърт... Сънувах, че сме я оставили за ден-два на приятел, а той не е могъл да я опази. Как бързахме в съня ми – да си я вземем, да я прегръщаме, да я обичаме, а тя да лае, да се притиска в телата ни, да ни облизва... Пристигнахме в съня ми, когато я слагаха в земята, отрупана с цветя. Събудих се, за да избягам от болката, защото – в съня си мислех, че сънувам. Щастлива бях – миг-два... Докато разбера, че не друг, а аз не я опазих. Гледам снимката й – пясъчна ивица, морски вълни. Тя здраво е стъпила между тях с четири лапи. Как мразеше морето и водата... но този ден победи страха от мокрото и от дълбокото. Играехме на плажа, галех я, тя се притискаше в мен. Прегърнах я, изправих се... тя обви врата ми с предни лапки, със задните се закачи за кръста ми, опашката се виеше до коленете ми. Тръгнахме прегърнати към морските вълни. Шумът им и мокрите им пръски я караха все повече да впива тялото си в моето... Трепереше... Водата ни обгърна... тя се покатери на раменете ми, на главата ми. Изпуснах я и заплувах... Тя остана миг-два потънала в пяна, после заплува по-бързо от мен – като джет стигна до брега... Изтръска козината си и завъртя опашка... когато и аз излязох на брега облиза коленете ми. Тя вече знаеше, че може да оцелее в стихията на мокрото море. Не пожела отново да плува, но често заставаше там, където вълните ближат брега. Тя беше победила страха и дълбините... Това ли трябваше да ми покажеш тази нощ, мило мое? Това, че трябва да съм като теб?” 21:00 часа Вали. Капките удрят твърдата повърхност на стъклата, тракат като капсули от лед. И вдъхват спокойствие. Ана лежи на дивана в своя хол, на втория етаж в Старата къща и слуша дъжда. Той ту връхлита като порой, подгонен от вятъра, ту всяка капка чатка с ритъма на кон. Щастлива е – от това, че може да слуша бурята без страх – без страх от кална пръст, необработена земя и незасети ниви. И Димитър слуша дъжда – в своя хол, на първия етаж в Старата къща. Тялото му плаче от отминала умора и нервно облекчение. Днес също беше дълъг ден – като вчера и дните преди; от тези дни, които хранят цялата година. Дъждът вали, потъва ласкаво в земята и нежно гали семената, които още спят. С милувките си ги пробужда; като родител ги прокужда – зове и ги примамва – към въздух и небе. 21:22 часа Вероника чува дъжда зад прозореца – тракането на щорите, плясъка на капчука, напора на вятъра в клоните. Спира телевизора. Не иска телевизорът да изяде края на деня. И този ден си отива. Отхапана отдавна е главата му, и тялото му вече е изядено... останали са му само крака, с които да бяга. Цъка часовникът - секундите улавят ритъма на дъждовните капки. Бяга денят – с бурята. Вероника става от дивана – днес по-лесно става от вчера; не иска да мисли утре как ще стане. Отива до прозореца, вдига завесата, вдига и външната щора. Нощта нахлува в стаята – гладка, лъскава и хладна – като дъжда, като мокрите улици, като светлината на лампите, разпиляна сред капките; като живота, който си отива. 22:38 часа Никола пуска външната щора – за да избяга от дъжда. Включва компютъра и бърза да влезе в Интернет – първо проверява пощенската си кутия; после сайта на NBA. Ели не му е изпратила писмо; Chicago Bulls все така са в дъното на шампионата. Дъждът се блъска в пластмасата, капе върху ламаринените первази и досадно шуми. Никола става, отива до прозореца и се вслушва в нощта. Някъде там, в нощта, съвсем наблизо е майка му. И днес той е напазарувал, а тя е сготвила; и днес го е нахранила. Следобед той е чел в своята ученическа стая книгите от детството си, докато тя тежко е спала на дивана в хола. После разговаряха и се смяха – както всеки ден през последния месец... за какво ли не говореха – само не за най-важното... за това, че дните няма да стигнат, за да си кажат най-важното.

Нагоре

Тагове: файл,