разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.10.2007 23:53 - Толкова е рано - файл за промяната - ХХХVІІ

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 478 Коментари: 0 Гласове:

27.09.2004 г. 08:08 часа Дъждът спря. Облаците висят над покривите на къщите. Природата бавно се пробужда. И хората. Форсиран двигател, резачка, чук. Някоя птица изкряква напук. Ели седи свита на топка, сгушена в прегръдките на фотьойла. Някъде до нея дими чашата с кафе, някъде до нея е топлината й. Не може да протегне ръка, а така много й се иска да се стопли. Не може да помръдне, дори да мисли не може. Стресът. Ежедневният, ежеминутен, всепоглъщащ стрес и страх и неспособност да започне деня, да се врасне в живота, който започва всяка сутрин отначало… Всяка сутрин – все ново начало. А животът край нея се случва. Не „край нея”. Далеч от нея, някъде отвъд. 09:12 часа Димитър сее, за да жънат догодина. Сам е – без Ели, която се опитва да врасне в живота си и без Никола, който се опитва да задържи изплъзващите се дни от живота на майка си. Полето е широко и пусто. Стърнищата чернеят, вятърът още разнася изгорелите житни стъбла. Тракторът тежко влачи дисковата брана. Металните й зъби се въртят и порят пръстта, заравят черните стръкове, ще ги скрият, ще ги превърнат в храна за зърната, които чакат да бъдат засети. Слънцето пече, като през лятото. Лъчите му пробиват шапката, ризата, подпалват кожата. Димитър бърше с длан челото си и с широка крачка следва равната диря на плуга. Кръвта пулсира в слепоочията му, ушите му туптят. И артериите в краката му туптят. Лек полъх на вятъра го кара да обърне лицето си и да поеме дъх. Изпълва гърдите си. Щастлив е и не чувства умората. Мисли само за стърнището, което се превръща в угар. 12:24 часа Пече, като през лятото. Ели е отворила вратата на стъкленото си убежище, за да го напълни с топлина. Компютърът тихо жужи – машинката, която те отнася до края на света... - Здравей, скъпо дете! Как си днес? Твориш ли, или се бориш със законите? – леко дрезгавият глас на Петко Огойски неочаквано залива кантората с топлина и обич. Ели вдига глава, лицето й свети. С две ръце хваща протегнатата длан на стария си приятел. - А ти при кого си дошъл, при писателя или при адвоката? – продължава в същия тон тя, а гласът й, кой знае защо дрезгавее. - Ако зависеше от желанието ми, щях да дойда при поетесата, но нуждата ме води при адвоката. Нали помниш онова наше дело за делба, вече сме на втората фаза. - Сядай, ще пиеш ли кафе? - И кафе ще пия и бонбони ти нося. Възрастният мъж сяда малко сковано на стола, вади от поизтърканото си куфарче книги, папка с документи и накрая кутия с бонбони... и все говори, говори... - Горещо е, но скоро ще вали... познавам по крака си, боли... Ех, здравето ни и младостта ни отидоха по затворите за тази пуста наша земя, а сега... колко години станаха, колко дела и още не можем да си я вземем... Но ти знаеш, всичко знаеш... няма какво на теб да говоря. - Ако не на мен, на кого, бай Петко? Нали за това са приятелите – да си казват и лошо и хубаво... Дай да видим първо делото, а после ще си говорим за книги... Той я гледа и очите му светят – нежна, крехка, като цвете в саксия... само дето не е. Никой по-добре от него не знае каква стихия се крие зад детското й лице... Още преди десет години, когато прочете първата й книга разбра, че много сила има в човека, написал тези редове. Когато преди година я издири и се срещнаха – лице в лице, помисли си, че друг е писал „Миналото в мен”... до деня, в който я видя как го защитава по делото му за делба. Нежна и крехка, тя накара всички да я слушат, а после съдията дума по дума цитира в решението си цялата й защита. Тя го гледа и очите й светят – твърд и устойчив, като дъб в поле. Преди десет години, когато прочете първата книга от трилогията му „Записки по българските страдания” разбра, че не е сама и гласът й не е глас във вакуум, който поради липса на проводима среда ще заглъхне. Писател, депутат, мъченик за земеделската идея и за свободата, тя дори не мислеше, че може да се запознае с него... до деня, в който гласът му прозвуча в телефонната й слушалка. Твърд и устойчив, като дъб в поле, той й стана опора...

Нагоре

Тагове: файл,