разпилени листи от творчеството на Габриела Цанева :: Толкова е рано - файл за промяната

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

17.07.2007 00:13 - Толкова е рано - файл за промяната - ХХІV

Автор: gabrielle Категория: Изкуство

Прочетен: 476 Коментари: 0 Гласове:

19.07.2004 07:00 часа Слънцето бавно пълзи по склона на небето и жари. Небето е синьо и прозрачно – като стъкло. Въздухът още пази влагата на нощта, но вече поема слънчевите лъчи и започва да жари. Никола затръшва багажника на колата, приютил два сака. Вероника вече е седнала на предната седалка и внимателно поставя предпазния колан – не иска да измачка копринения си костюм. Приглажда гънките му, опъва го по тялото си. За миг ръцете й замират, когато докосват твърдия корем, необичайно подут през последните дни. Мислите й прогонват ръцете от там, а тя прогонва мислите... Двигателят изръмжава и тръгват. Дърветата тичат край пътя. Хълмовете бушуват като вълни на море... Жълто море от зрели жита и неизгорени стърнища. 10:00 часа Лек ветрец, като полъх от пещ, нежно гали лицата им. Седнали са един срещу друг и се гледат усмихнати. Край тях чуруликат птички и се опитват да заглушат рева на магистралата. Младичка сервитьорка им поднася салати и сандвичи. - Това обяд ли е, или закуска? – пита Вероника. - Това е рожденият ми ден. – отговаря Никола. Усмихват се. Казват си „Наздраве!” и отпиват от пяната на бирата. Телефонът пее онази весела мелодийка, която означава „Ели”. Гласът й се промъква между бръмченето на насекоми и коли: - Честит Рожден ден... Обичам те... бъди щастлив... Пътувате ли... скоро ли пристигате... - Благодаря... пътуваме... празнуваме... ще ти се обадя... Ветрецът, горещ като полъх от пещ, ги изпраща... Бялата кола хуква по магистралата, потъва в сивата й паст... 12:00 часа Никола и Вероника стоят пред вратата на кабинета и чакат да се отвори. Убийствено бяло е всичко наоколо – стените, таваните, подът... и луминесцентното сияние на лампите, отразено от белите лица на лекарите и сестрите... Чакат... дори няма часовник, който да отброява отлитащите мигове. - Моля влезте... и двамата... Влизат... Вътре е още по-бяло... Странно, слънцето е избелило лъчите си. - С апаратурата, която имам не мога да поставя по-точна диагноза, нужни са още изследвания... Но това, което мога да кажа и без апаратура е, че имате тумор, който според мен трябва да се премахне незабавно оперативно... Разбира се, това ще решите Вие, но колкото по-бързо, толкова по-добре... Ако решите да се оперирате, ще Ви препоръчам екип, който ще Ви приеме веднага... Вероника гледа японската роза, сгушена в ъгъла на кабинета, между двата прозореца. Пищно разцъфтели бледорозови цветове плуват в зеленото море на листата. Дъхът на климатика ги разклаща – като буря. В ума й всичко е спокойно – като в омагьосана гора, в която всички са заспали... Отговорът й отдавна е готов... отпреди месец... отпреди година? Защото всичко ставащо крещеше – за днешния финал... тя просто досега не искаше да слуша... гласът на тялото си ли... Никола гледа майка си – изящния й профил, нежната й кожа с цвят на прасковен цвят, стройната й фигура, копринената рокля, стилното сако. Страхът се свива на топка в стомаха му; онази, острата болка, го срязва... после се превръща в тежест, която го дави. Не може нищо да каже; не може нищичко да направи... - Ще се оперирам, щом смятате, че това е най-доброто, което може да се направи... - Майко... – гласът му увисва като примка в пространството... иска му се да крещи, да шепти „не”... иска му се да пита, да стене „не е ли станала грешка”... иска му се да забрави за... операцията на Ахим... – Да тръгваме... 12:30 часа Столичното движение най-после му позволява да паркира – глуха уличка, зеленина, куче пролайва, тишина... Затръшват вратите на колата, бързат по неравните плочки на тротоара. Болницата ги посреща – чиста и бяла... Администратори, лаборанти, нови изследвания, прегледи, стажанти... Най-после остават сами. Малка стая с две легла. Прозорецът й гледа към града... Никола си отива. Вероника се обляга на прозореца... Болницата е толкова близо до студентската й квартира, че изгледът е почти същия... доколкото може да бъде същия след почти един живот време... Тя поема дълбоко въздух – мирише на прах и кестени... миризмата на младостта. Вади пакет цигари от чантата си... Следващото вдишване е още по-дълбоко... ароматът на тютюна изгонва усещането за болница и неизбежност... никотинът леко я омайва... лека усмивка пробягва по устните й...

Нагоре

Тагове: файл,